четвъртък, 1 юли 2010 г.

Двуцветко в Чужбината - първи том "Hola Madrid"

Добре дошли в Мадрид! Град, в който според всички гайдове няма какво да се види!

От самолета директно попадаме в рая на градския транспорт! 12-те линии на метрото покриват всеки квадратен метър от града по изклюително функционален начин. С влизането се почуваствах като в онзи филм с Дейвид Бауи "Лабиринт" - стълби нагоре, арки, коридори, стълби надолу, коридори, арки - ха наляво,  ха на дясно - всеки един момент очаквах да се окажа на някоя стълба с главата надолу спрямо всички останали и даже щях да се почувствам едно такова...естествено! Но, целият град е в метрото - там кипи живот - реки от хора, които те повличат ту в една, ту в друга посока - има и "метровска" библиотека за безплатно наемане на книги! И всички четат - от 5 годишния малчуган, залелекнал се по два пръста дебелия комикс, до бабата с любовния роман (несериозно мнение по вида на корицата само), от лъскавички книжленца, до разпадащи се ветерани от преди войната.


И това съвсем не е единственото удобство - помислено е и за всички "die hard" футболни фенове, които не бива да пропуснат нищо от световното събитие. Най-странното е, че футболни еуфории нямаше! На мача Испания-Хондурас, аз бях най-лютия запалянко в околията!!




Надземно положението съвсем не е по-лошо. Там светофарите ги нямат за нищо. Все едно един камион е вървял по улиците на града и някой е ръсил светофари с шепи. Светофар има и на най-неочакваните места. Така и не свикнах, че това творение се мъдри и на улица широка числом и словом 2,5m. Та бедните мадридски шофери доста често ги спохождаше блеещ турист, с окичени два фотоапарата на врата, шапка и поглед зареян в пространството. Там където, по някаква уникална случайност, няма светофар има пешеходна пътека, а шофьорите са спрели, преди да си си помислил да пресечеш. Не съм сигурна дали има дума за задръстване на испански - поне в Мадрид от такава няма абсолютно никаква нужда! А! имало - el atasco - ама за какво тези хора си пълнят речника с ненужни неща!!!! Ето ние, например, трябва да имаме няколко поне - за задръстване на голям булевард, на малка уличка, причинено от мутра, от ""блондин/ка"!  (нарицателно, нямащо нищо общо с цвета на косата;) - никаква съобразителност значи!!! Горките мадридчани, там уличните дупки не само са застрашен вид, ами направо са си изцяло изчезнали, но за сметка на това, колите имат абсолютна свобода на движение и се завират навсякъде - и най-тясната и пешеходно изглеждаща улица, всъщност си е автомобилна зона.

Хората са .... непокисти от класа!!! Работят какво работят до обяд, после  кротко полегнат на полянката около офиса (през зимата направо не ги знам какво правят, но почти виждам свободно разпръснатите спални чували за обществена употреба), после доработят нещо и... животът започва след 9 - 10. Улиците на града изведнъж се изпълват с тълпи от хора, които щъкат от тапас бар, на сервесерия и обратно или просто пъплят по площадите. Няма делник, няма празник.


Първа вечер - кацаме в 10.  По емпиричен начин разбираме, че продажбата на алкохол в магазините спира след 10 часа, обозначено с як катинар на хладилната витрина!. За сметка на това, по площаците веднага разконспирираме кротко бродещите 'дилъри', които тихо нашепват 'Cerveza, cerveza'. Така след много мъка, в крайна сметка решаваме да се чучнем в едно заведение, успешно си поръчваме 3 бири (слава богу не на човек),  които се оказват по 5 евро и tortilla (която е доказателството, че совите не са това, което са). Под tortilla ние разбирахме един такъв триъгълен чипс, но се оказа, че само мексиканците били на нашето мнение, за испанците това си е нещо средно между омлет и огретен.
 
На никой не му пука, че не го разбираш и не прави ни най-малък напън да те разбере! Никой не промъцва на английски и когато смутено повдигнеш рамене в знак на неразбиране, срещу теб се изсипва още по-ожесточен поток от испанска реч. В хотела и картите за настаняване също са на испански, а момата на рецепцията владее някаква рудиментарна форма на английски, която в последствие направо благославях. Та попълнихме формите в стил "където каквото ни хрумне" и след като доволно завършихме това дело, ни хрумна гениалната идея да видим предните как са попълнени - смехът беше неудържим, а сълзите несекващи - мисля, че трябва да сложат нашите в рамка и да ги закачат на стената на идиотизма.
И така, английският ми и жестомимическият ми удариха на камък. И.... разбрах, че ще да е като  с Мохамед и планината, само че в лингвистичен вариянт. На втория ден запретнах ръкави, разтворих разговорника, засричах на испански и нещата рязко потръгнаха.

В Мадрид на почит са и пушачите, или пък може да са на изчезване и за това така добре да се грижат за тях. На летището си има специални стаи за пушене, които са наблъскани с хора,  като буркан със сардини, но колкото и невероятно да звучи - дим няма грам! Вентилационните системи са толкова добри, че си трябват и специални техники на пушене, за да не ти издърпат дима от устата. Всички заведения са за пушачи, има само малко такива, в които има и място за непушачи. А по улиците има уникални пепелници, да не се чуди негово величество пушачът, къде да си метне фаса.



Вечер мръсотията е адска, кофите за болкук преливат, почти толкова зле, като при стачка на сметището в Суходол, но на сутринта все едно нищо не е било, а улиците се мият всеки божи ден, рано сутринта... с пяна! За разделното събиране на отпадъците нямам и думи просто и пак има отделение за Сър Пушач!





На ред с това градът е зелен, зелен, green, verde!!! Къде що има зелелна площ се поддържа до безупречност, за да може по обяд  всички полянчици добре да се запълнят от дълбоко спящите сиестиращи испанци по костюми. Въздухът е планински чист и сутрин се събуждах като след вечер в планинско бунгало, закътано в гората. Да! усеща се, че е европейската столица с най-високо надморско равнище. Ама на дали това е причината - само стотина метра  са по-високо от нас, все пак!!!

Мадрид! Какво да не му харесаш!!! Хайде сега на лов за забележителностти :)

сряда, 21 април 2010 г.

Преход в друго измерение

Не знам как се чувствала Алиса, попадайки в страната на чудесата, но със сигурност има допирни точки до моите мисли и чувства през онази вечер.

В съвременния свят на гигантски молове-мастодонти, с грамадните си киносалони, още по-грамадните си екрани, 3D-та, IMAX-и, долбисъраунди,  безкрайните удобства и разнообразие от junk food, които предлагат, фактът, че кино 'Влайкова' още съществува и е оцеляло в тази неравностойна борба, искрено ме изненада.

 Кино 'Влайкова' се намира на една ръка разстояние от 'Цариградско шосе' - в първата една трета на улица ' Иван Асен II' (с уникален дух и атмосфера сама по себе си). 3 минути от Орлов мост 'патешко' ходене.

Дълго обмислях това си ходене на кино. То не е като да отидеш безлично в 'Арената' и да си купиш безлично билетче и също толкова безлично да потънеш е седалката на огромния киносалон. Тук нещата са някакси по-лични - тук си 'Този, който влезе в салона тази вечер'. Та, събрах смелост, съпорт от страна на Hazel, бе набелязан филм и планът бе пуснат в действие.

В сградата се помещава киното и читалище 'Антон Страшимиров'. Отвън всичко  бе облепено със всевъзможни плакати описващи най-разнообразните видове дейност, които се извършват там - от уроци по доволно количество музикални инструменти, до най-разнообразни театрални школи и ирландски танци за възрастни. Има и 'реклама' на библиотеката, която притежавала над 30 000 заглавия. Всеки ден пред киното изнасят таблото с плакат/реклама на филма, който се прожектира, с прилежно прикрепен с кламер към него лист, със съответния час на прожекцията. Прожекциите са 3 на ден 16, 18 и 20 часа, касто за първите 2 има и прИмоция - двама за 5 лева.

Нашата прожекция е в 8, а филмът ирландски (комедия). Влизаме в сградата и попадаме на група младежи, които се 'забавляват' с най-различни строителни инструменти (кипи ремонтна дейност - подготовка за отварянето на клуб Влайкова). "Вие за филма ли? А! Ами те май току що го пуснаха - я да позвъним!" В този момент съзирам на стената звънец, под който с ярки букви пише 'Касиер-оператор - звънец'. След около минута от някъде се появява един чичко, очевидно съвместяващ двете горепосочени длъжности. Облягаме се до един виброшлайф и закупуваме 2 билетчета по 3 лева. Той ни води към салона - през една дървета врата до една метална, която има брава само от вътрешната страна - отвън само с ключ. Настаняваме се на розовите седалки, с твърдост по Моос около 9 (само истинският диамант им е конкуренция) и тапицерия, за която ако кажа, че ми е набор ще бъде страхотен комплимент. Общо са 80 на брой. Мисля, че самият салон е като пещерите и успява да поддържа една целогодишна температура от 10 градуса (кога по Целзий, кога по Фаренхайт...) И! може да изглежда странно, но не сме сами. Общо сме 5 чоека със съотношение мъже/жени 1:4.

Филмът започва - лек опит да пуснат нещо като реклами.... ами не, не се получава - 'или е скъсване на лентата или някоя дяволски добра имитация!!!' си мисля аз, но в последствие, след съответното интернет проучване разбирам, че да, апаратът е лентов. Смаяна съм, че все още се прави нещо недигитално. 

Филмът е доста забавна комедия с липса на каквито и да било ефекти и лекичко скъсания екран и звукът, който идва от две колонки, разположени на сцената (май) и леката липса на фокус от време на време - не са абсолютно никакъв проблем.

Преживяването си беше номер 1, а като излязохме от салона ни трябваше малко време да сме сигурни дали със сигурност сме се върнали пак в нашето измерение.

За тоалетната даже няма да разкажа - това  е нещо, което всеки сам трябва да изживее;)) (пак в положителния смисъл;))

Ето и малко исторически факти, които обясняват доста неща. Сградата на ул. “Иван Асен II” № 11 е вдигната през 1925 година. Постройката и земята били на съпругата на писателя и политик Тодор Влайков - Мария. На 18 февруари 1926-а тя ги завещала на тогавашното Министерство на народното образование. В документа изрично било отбелязано сградата да е кино. (иначе до сега отдавна там да се друсат гюбеци). През 1948-а било решено помещенията да се ползват и от читалище “Антон Страшимиров”. Така е до днес. Годишно на просветното средище се отпускат 45 000 лева, с които се плащат ток, парно, електричество и заплати на 10-ина служители - на издръжката на Министерството на Финансите.  Годишния приход на Влайкова е 5000 лв, а за да е на нула са необходими около 12 000.

Аз пък отново си имам квартално кино - преминах от Арена Младост на 'Влайкова' :))

събота, 20 февруари 2010 г.

Great expectations


"Вражалец"!!!! - 3 сезона безмилостна борба за билети. Чакане по километрични опашки, добре запълващи тротоара на "Раковска" до градинката "Кристал", купуване на разни карти-марти за резервации на билети по интернет, война в интернет на всяко девето число на месеца, скубане на коси при всяко забиване на сървъра, преглъщане на разочарованието, че има ограничение в броя на резервираните билети, а вкарването на пари в тази карта от кредитната карта е ..... абе невъзможно...... В крайна сметка упоритостта и последователността победиха и на 9.12.09 - аз бях горд собственик на 4 билета за постановката. Войната бе спечелена, този път от мен:))

На следващия ден се строих на касата на "Сълза и смях" и с най-гордия си тон съобщих, че имам резервации за 4 билета!! Лелката ме погледна някак си особено..... прозвуча ми като "горкото момиче", попитах да не би постановката да не е толкова добра, а тя само каза просто да не се пренавивам за нея (с многоточие накрая:))). През целия тоз' период на чакане бях неколкократно предупредена, да не ходя с голямата кошница, ама аз..... те пък какво разбират..... Сега въпросът клони повече към 'аз какво ли разбирам'.

Е, нещата не бяха слънчеви, естествено, (става въпрос за мен в крайна сметка:)) януарската постановка бе отменена! Нищо - ще доживеем и до 19 февфуари! Е, доживяхме.... жива да не бях!!!

Оказва се май, че и театралните постановки се правят според търсенето. Да, Димитър Рачков и Любомир Нейков са таланти, безспорно, но.....! Аз лично се уморих, от Бат' Бойковското влизне в роля на Нейков и хилядите безумни пози, разкекерчвания и разчеплезвания, на които е способен Рачков за единица време. Досадни са ми Баш-Бай-Брадърските ремпъли* (дума, която научих скоро;))): "Стига, ма, пачааа", "ш' тъ изплющя" иииии т.н, но..... хората се забавляват истински. Това е чиста проба дебелашки хумор, докато на наистина стойностните шеги, от сорта на ......."ти, Босилке, нали пишеш най-красиво от цялото село, ами хайде вземи да седнеш на пишещата машина и да напишеш едно писмо на......" малцина отреагираха. Учуди ме посредствеността на Асен Блатечки!!
Нищо, това е напълно нормално - всеки уж харесва различен тип хумор (аз- и черен;)))

Не ми е понятно, обаче, и поведението на публиката - еуфоричното ръкопляскане по средата на изречението на дадения актьор, подсвиркванията и подмятанията, благодарение на които доста голяма част от репликите просто стават неразбрани и/или нечути от по-голямата част от аудиторията (или поне от мен). Колкото по-гръмогласен и по-гърлен е смехът и колкото повече други такива смехове заглушава, толкова по-голям театрал е притежателят му... Амииии.... това не е представата ми за театър, даже и за цирк - и там трябва да се пази поведение, да не вземе някой да се изметне от трапеца на криво, все пак!!!!

Друго модерно течение в съвременното театрално изкуство е самозабавлението на актьорите, на което и в тази опостановка бяха отделени доволно количество минути. Очевидна е невъзможността на изпълнителите да сдържат смеха си, породен от изпълнението на техен колега и поведението, което показва искреното им забавление на нещо, което не е изцяло свързано със сценария и за което знаят единствено и само те, а публиката е оставена да се кикоти по инерция. Съжалявам, аз и това не го разбирам и за мен това не е особено професионално.

Финалът бе добър:
Рачков: "А бе, вий...защо се смеете" - обръща се към публиката, едвам сдържащ смеха си.
Публиката: "Хахаха,хихихи, хохохо"
Рачков: "Ама вие....знаете ли на какво се смеете... " - леко се подсмихва
Публиката: "Хахаха, хихихи, хохохо!!!!"
Рачков: "Смеете се на себе си!!!" - абсолютно сериозен тон.
Завесата пада...... ;))))

Не искам да остана недоразбрана.... постановката ми хареса - чудесен замисъл, брилянтна идея, осмиваща ненаситността на хората, но!!!.... мнооого пошло изпълнение! Посмях се (умерено) - имаше и леки проблясъци в непрогледния мрак, но....!!! Бога ми! Не разбирам истерията покрай тази постановка! Вярвайте ми, има много по-стойностни и по-добри и по-смешни постановки от тази. Ако щете гледайте "Благородният испанец", пак на Мелпомена...... много по-добро и по-стилно е! И да, определено съм разочарована, за това душата си не мога да кривя..... от тази постановка леееко ми ухае на чалга и да, това обяснява лудостта на народа!!! Така хем можем да щракаме с пръсти, хем да сме кутурни.....
Пък от друга страна пробвайте...... всеки с вкуса си ;))) - казало кучето и се облизало под опашката!!! ;)) Ноооо....това съм само аз! Аз и 'Комиците' не харесвам.... и определено не ми харесва да завземат и сцената на Театъра - имат си достатъчно ефир!!!


* ремпъл [wrample] букв: written sample - фрагмент от музика или текст, който се използва в писмен текст. Напр: вмъквам ремпъл, използване на ремпъли. Разновидност на това, което в музиката е познато като семпъл [sample]; музикален фрагмент, написан по-рано от трети лица и използван като елемент от ново парче.

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Болярски загубена


Нови празници, ново пътуване. Лошо няма. Всичко е оттренирано - товарим се на мицко - аз, Hazel и децата и отпрашваме. Няма ги "смолянските завои" и всичко е като по вода - никой не иска да повръща в колата. А Търново - ей го е къде е:)) След няколко хиляди пътни нарушения, и то само в рамките на града, намираме хотела, който е на главната улица, на 2 минути от Царевец.

Хотел - приказка - влизаш от улицата на първия етаж и проклинаш на ум как са те прекарали да си в подземието, когато ти съобщават "вашата стая е на втория етаж надолу по стълбите", влизаш в просторна светла стая и о, чудо има тераса, излизаш на терасата и се оказваш на третия етаж - колко сюрреалистично:))



Ден първи
Първата част на деня след настаняването ни е посветена на нашия кулинарен туризъм, за който Хаз е предварително добре осведомена от нета. След обилен обяд в "Щастливеца", където "безумно вкусно" би било твърде смекчаващо действителността определение, се затъркалваме към Царевец.



Тук завоювам печат #50, но времето вече е доста напреднало и ни предупреждават, че в 7 трябва да сме излезли и много много време за размотаване нямаме.



Положителната страна на нещата е, че и време за маймунджулъци няма, а и хора няма и си спестяваме стадното разглеждане на забележителности.


Незнайно как, Мишо успя да се разстрои стомашно-чревно, малко преди да стигнем до Царевец, а неговия обяд се състоеше само от култовата комбинация - таратор с айрян. Та списъкът със забележителности се увеличи, като включи няколко полянки в района на Царевец (прощавай, Царевец!!!) и дълъг списък от обществени тоалетни:))

Ден втори
Арбанаси. Бяхме твърдо решили, че ще се поразходим пеша до там, но от хотела бързо, бързо ни разубедиха. Оказа се, че добре сме постъпили и че там и без друго има достатъчно мегдан за любителите на трамбоването. Закупуваме карта, набелязаваме кръчмата за обяд (пак след предварителна нет-подготовка) и започваме да отмятаме една след друга забележителностите.


Картата е направена доста на око и изисква един мноооого особен, абстрактен поглед, който на моменти само Рада има, но с общи усилия пропускаме твърде малко неща, без нито едно загубване.




Дойде дългоочаквания момент за кулинарен туризъм втора част и още по-дългоочакваната бира. Места има, за щастие, в набелязаната кръчма, при това точно до игралната площадка, което за децата беше добре дошло, за нас също. Двете люлки и каручката са истинска атракция. Атракцията обаче става още по-неустоима след пристигането на голяма група туристи - 3 семейства с децата. Дечковците веднага се надушват и започват най-невероятните разговори, на които човек може да стане свидетел. Сближаването стартира с редовния въпрос "Ти от къде си?", а на отговора от страна на Рада "От София!!" последва унищожителната реплика "А, софианка, ами защо тогава говориш български???" - тук започна нашия смях през сълзи. Заформи се едно надцакване, кой какво има, кой на колко години е, като половинките имаха ключово и решаващо значение. Стигна се до домашните любимци. "Ние кък имаме малко бяло и пухкаво коте" хвали се Рада. "Моето коте пък е еееей толкова голямо" - контрира 8 годишния младеж. А Рада съвсем сериозно и с леко прискърбие отговаря - "Еееемииии това значи, че скоро ще умре!!!". Обядът продължава и завършва все така весело, като за нас обещава една хубава мускулна треска от смях...

В Търново, градът където всяко стълбище е улица, продължаваме с разходките. Истинско удоволствие е човек да се потопи в душата на града и да се прелива от тясна калдъръмена уличка в още по-тясна калдъръмена уличка с помощта на вити стъпала с неясна посока.


Преминаваме през култовата улица "Гурко", след което се запътваме към Самоводската чаршия, като по пътя случайно попадаме и на "Къщата с маймунката". В края на улицата намираме перфетктото заведение за вечеря - с изглед към Царевец. Тайничко се надяваме, че ще уцелим шоуто 'светлина и звук' и О!!! да, уцелихме, но с късмета до тук!!!
Нагласявам аз цялата си налична апаратура - дистанционно, обективи, статив (в лицето на близкия парапет) и съм в пълна бойна готорност. Почва шоуто и след втората снимка....йок батерия. Сбърквам се от рефлекси - тичам до чантата, ровя (тя е в последния проверен джоб), сменям батерията и тъкмо да си отдъхна и се оказва, че и в нея има заряд за точно толкова сними - 2бр - пълен провал. Силно нервна и разочарована, продължавам опитите с Олимпуса, нооо не, не е същото. Из-ла-га-ци-я!!!



В пристъп на бяс, изпращам децата и Хаз до хотела и се отправям към най-близката биропродавница, да си взема бира за в стаята. Ей това е то - ако не си забравя картата в картридъра, ще пропусна да си заредя батерията за апарата - загубена работа!!!!

На следващия ден - планът е ясен - закуска с разходка, посещение на музей по настояване на децата, събиране на багаж и.... към София. Всичко това звучи елементарно, ноооо след стягането на целия багаж, установявам, че липсва едно много много КЛЮЧОВО нещо, а именно Ключът от колата. Е, обърнах си целя багаж с всички чанти и чантички и дрехи, парцалки и джобове - не и не и не. Проверих дори кофата за боклук на стаята и саксиите на балкона. Тц!!!. Почна обиколка на посетените предната вечер места и заведения и на тези от сутринта, амииии няма го!!!
План Б! Собственикът на хотела ме натоварва на колата си, докато Хаз пази децата, и започваме на обикаляме търновските ключари. Почивен ден е и нещата не са толкова розови!!! Имаме успех едва на четвъртото място. Дойде човекът и започна да ми разбива колата, а аз гледам отстрани с почти доволна физиономия:))) Хаз само се кани да засича за колко време може да се разбие една кола, а децата са си намерили ново занимание - убиват охлюви и с тях хранят бездомните котки - уникално:)) Оказа се, че мицан не се дава лесно и ключалката не може да се разбие току така. Смяна на тактиката - минаване покрай вратата с разни страховити железа и избутване на палеца за заключване от вътрешната страна - още 20 минути и мицан е....хмм разбит. През цялото време се благодаря, че не съм изглупяла достатъчно и не съм пуснала алармата, че тогава.... съвсем я бяхме втасали:)))
Човекът разглобява вратата, взима патрона и отива да твори ключ, а аз си взимам една болярка и сядам на пека до разбитата си кола да чакам.




След около час имам нов ключ, сглобена врата и сме готови за потегляне:))) Единственото ми успокоение и светъл лъч е, че следващата спирка е "Къщата на бирата" в завода на Болярка. Искам ей така случайно да се затрия в някой казан за бира и отново да открия щастието. Да ама не!!! Оказва се, че всичко това било само след предварителна уговорка и резервация и не пускат току така всеки. А в сайта едни високопарни слова, едни снимки, едни обяснения, само тази малка подробност никъде не се споменава. Поне момчето от охраната ми дава добри напътствия как да изляза от града и не се въртя като гламава с десетки пътни нарушния.

Та!!! Знам добър ключар в Търново и имам телефона на "Къщата на бирата" ;))))

вторник, 18 август 2009 г.

Едно обратно пътуване


Ммм да! Пътуването беше обратно почти във всички познати аспекти (като наблягам на почти-то).

Та, речено сторено. Един истински терминатор, като обещае I'll be back - трябва да го направи. Откровено казано, тъкмо ме беше домързяло и в главата ми яко вече бушуваше мисълта "Абе я седи, къде ще ходиш", и Сашо (на Мара житейската половинка) звъни и..... "едвам ме навива".

Мицан е готов - заварено гърне, машина за подаване на ток, кабели за подаване на ток и въже за теглене, пълна бутилка с газ и няколко минутно конско, как този път не трябва да се магари. Пристигам в Дружба и се оказва, че нашият дует се превръща в трио - брата на Сашо - Владката (19 годишен маладеж), също ще се пресъедини. Мицан вече е тесен. Ще се пътува с на Владката колата. Изключителен автомобил - нов (пред Мицан - чисто нов), кожени салони, екстри на килограм и един доооста основен недостатък - обратен волан! На мен за начало ми е все тая - който си го кара да си му мисли!

Купуваме още дюшеци (аз знам вече много добре какви и от къде), минаваме през Вакарел за спални чували и бира (за нас със Сашо, разбира се) и хващаме пътя.



Голяма гадост! Возя се на предната седалка, ама в ляво и ужасно ми липсва наличието на волан пред мен - само някаква жапка като утешителна награда ми се мандахерца. Още по-терсене им беше на бедните хора, които се мъчат да ни изпреварят, а аз (шофьора в техните очи) се въртя рязко назад, поддържайки разговора със Сашо, който е на задната седалка! Възмутително беше и блаженното ми надигане на кенчето с бира.

Поздравявайки всички Волва по пътя със светкане, махане и какви ли не маймунджулъци (така правели волваджиите - каво знаем ние старите:)), стигаме към 23.00 в Градина.

Аз водя групата уверено (разбира се, нали съм вряла и кипяла вече) и..... Волвото успява да затъне доволно в пясъка. Относително бързо се справяме със Сашо (нали сме си много яки) и го избутваме.

Междувременно лагера ни се разрастнал с още една палатка, една шатра и 3-ма човека - вече сме си цял катун.

Владката не е много предвиден в програмата и се налага преустройство. На мен ми е отредено този път да съм в другото спално помещение и трябва да спя на обратно, защото иначе минаващите хора щели да ми скачат по главата. Владката се озовава в другото спално помещение, а Мара и Сашо са в "коридора" - вече сме като сърдини, шахматно разположени - един нагоре един надолу с краката.
Купила съм си предвидливо възглавничка и се надявам спането вече да е направо перфектно!. Хъркането на Сашо е забележително! Все едно е личност, която живее отделно от него и се занимава със събирането и отпускането на стените на палатката и поддържането на колектива буден! Почва борба за сън - "Една овца - Мара ще го сръчка, две овци -Мара ще го сръчка, три овци......" Оказа се, че Мара, Сашо и неговото хъркане са в перфектно съвместно съжителство и или Сашо е спрял да хърка по някое време, или овцете са се оказали по-силни!

Следва неизбежното ставане в 8, пиене на кафе, закуска и последващо целодневно мързелуване, придружено с хаотична употреба на алкохол от моя страна.





Мара е именничка и за малко да забравя да я поздравя, след като си повтарям да не го направя цяла седмица.
Този ден има и детска регата с уинд сърфове. 3 категории - момичета, малки и големи момчета. Големи сладури. Първо девойките стартират хаотично във всички известни им посоки, след което обаче се окопитват и хващат верния път (не, че е лесно да накараш проклетата дъска да върви, на където искаш), едно - горкото голяма борба хвълря с времето и пространството - и финишира около час след първото, но така и не се предава - само така!!!.








Между различните състезания успявам да се топна в морето, с повишено внимание, някой дребен сърфист да не мине през главата ми и да ме декапитира. На косъм съм на няколко пъти!
Момчетата, особено по-големшките, са доста добри! След обяд има и награждаване и игри, но нас вече ни мързи и викаме и ръкопляскаме от нашия катун - не случиха децата на мажоретки:)



Решавам, че е време да се възползвам от душа/мивка на Мара. След няколко секунди установявам, че и тук, както разправят и за други места, не е много полезно изпускането на сапуна!!! Или един час миене на сапун или як пилинг ефект - и в двата случая си прецакан, но поне изкъпан!



Мара прави коктейли - черпи за именния ден! Никой не е много сигурен какво има вътре, но веднага става ясно по физиономиите на дегустаторите кое е в повече - лимоните.


Мара с коктейл Ala Mara

Така приятно и неусетно преминава вечерта! Идва и червената луна - пак се проклетосвам, че не съм взела статив и се боря с подръчни средства.







Влади среща приятели, които са в Созопол и се запътва натам, като небрежно казва, че между другото били решили от тук да заминават за Хасково - т.е. ние със Сашо да се оправяме сами с обратната кола на връщане! Не се стресирах само може би благодарение на поетото количество алкохол.
Един по един членовете на компанията окапват и оставаме само аз и Деси. Тя също решава, че ще спи, а аз искам още малко да си се полюбувам на звездите и морето и шума на вълните и...... да си допия сока от грейпфрут с водка. Тъкмо съм взела решението, че ще си лягам, отишла съм до тоалетната, измила съм си зъбите, пъхам си главата в палатката и чувам някъде отвън "А ти къде отиваш?" - Деси. Да сме пиели по още едно, защото не и се спяло - No problem! Пак "едвам се навивам". Възползваме се от близостта на бара, пием си кротко пиенето гледаме си лунната пътека, слушаме си музиката от бара, примесена с пляскане на вълни...... живи да ни ожали човек! По едно време се прибират и скитниците от Созопол и май е време и ние да си лягаме.

Тук във второ действие главна роля играе хъркането на Владката :). С Мара нещо не се разбират много много и след като Сашо по погрешка отнася няколко лакътя, тя осъзнава, че не той е източника, предава се и се изнася да спи пред палатката!
На сутринта мразя всичко и всички, най-вече себе си и последната водка (не че предишните са съвсем невинни ама айде). Отиваме да пием кафе, а аз се чудя как най-лесно да си махна главата. Идва Владката, а аз със сърдит майчински тон питам "ааа ти в колко се прибра", той се стряска в първия миг, после си признава, че се е прибрал в 4, а аз така разбирам в колко ориентировъчно сме си легнали с Деси! Ужас ето защо ми е толкова гадно....
Помръхтяваме още малко дружно на плажа и ние със Сашо се стягаме, че обратен път ни чака. Дълго сбогуване и се накачулваме в колата.
Сашо е по-смелия - пръв ще кара! И двамата активно участваме в управлението на автомобила и установяването на проклетите габарити на колата. Господ е с нас! Успяваме да минем през Бургас.
Пътуването е пак доста комично. Подадена до кръста на колата давам навигации, кога става за изпреварване и информация за състоянието на пътя. Около Карнобат се задръстваме яко! За около час минаваме 10-тина километра.






Започвам да се чудя за смисъла на проклетия GPS в колата, който смятал за колко време ще стигнеш, (айде сега да го видим) имал и антирадар (да не би да задминем с бясна скорост някоя мравка) и кой подяволите се е затрил по пътя Бургас - София! (Е познавам и хора, които по средата на "Подбалканския" установяват, че май има нещо гнило в Дания:)) амаа....
Успяваме да се доберем до OMV Нова Загора - междувременно ни е всършила и газта! На излизане Сашо почти успява да събере в кошница огледалата на паркиралите в ляво коли, под звуците на моите писъци "На дясно, дай на дясно". Не можем повече - време е за почивка в "Хепи".
Малко след това следва моя ред за управление на това автомобилно недоразумение ! Уж по-леката част от пътя, ама е егати гадното!!!! Няколко пъти и Сашо попрекрещява "Дай надясно" ама иначе нещата вървят добре! Излизайки на околовръстното даже успявам да реализирам изпреварване без помощта на навигатор:)
Стигаме пред блока и Сашо ми помага с багажа до входа! На ужаса ми, че колата е оставена запалена, с ключа на таблото, той ме успокоява, че доста време би му трябвало на някой да преудолее първоначалния шок от липсата на волан и аз се успокоявам:))

Хайде пак на палатка :)) То 450 km нищо работа не са! Само с хеликоптер или самолет не съм ги минавала това лято!:)

сряда, 12 август 2009 г.

Палаткуване - първи стъпки

Реших се! Така или иначе е лятото на новостите - нови хора, нови места, нови преживявания, нови начини на мислене ииии.... свързаните с всички тези неща - нови проблеми.
Та, ще ходя аз на палатка! На морето! Реших да не се самонадценявам и да направя първи опити с пробен тест за 3 дена - 2 нощувки. Откровенно казано, подходих доста скептично към това си начинание! Някакси почивката на море на палатка ми се виждаше възможно най-безумното нещо, което някой някога би могъл да измисли! Мръсотия до шия и пясък до всички останали места, които човек може да си представи - абе гнус страшна! Но то това мойто малко като "Аз не обичам спанак, ама никога не съм пробвал"
Мара ме подготвя теоретично от какво човек има нужда на такова място и аз с едно ходене до Yusk набавям всичко, което ми липсва!
Изключително безметежен път на отиване. Коли малко, а полицейските постове са като маркировъчни колчета - на всеки километър в участъка на пътя, различен от магистрала!
Един подготвителен ден в Бургас - разходка из града с вещи екскурзоводи (Hazel и децата), кратък пазар за нещата, които съм забравила да взема (в последствие има такива, които съм пропуснала и да купя, но...), и на следващия ден отпътуване за къмпинг "Градина".




При отбивката за Созопол става ясно, че някакси сме подминали Градина, но кротко обръщаме и след кратко лутане и питане сме там.
Паркирам победоносно точно 3 сек. преди Мара и Анната да дойдат - завиден синхрон - те все пак пътуват от София!
Удряме джакпота - освобождава се един парцел точно на първа линия! Регистрираме се и започваме да пренасяме багажа от колата на Мара и да го трупаме на пясъка в района на нашия парцел (т.е на пясъка) - никога не съм си и представяла, че толкова много чудесии може да събере една бедна Toyota Yaris! И скептицизмът в мен се пробужда, разтърква очи и веднага надушва нов недостатък - егати влаченето на багаж, егати чудото, егати хамалогията - то направо си пренасяш цялата покъщнина, ужас!
До този момент съм виждала палатка само на снимка и то от далече, а как аджеба парчето плат и колците в чувалче, стигат до съвършенната конструкция на палатка, акъла ми не го побира! Започва разгъването на голямата палатка (наш'та). Духа страшен вятър, който се опитва да ни отнесе с все палатковите чаркове. Мара и Анната изглежда знаят какво правят, а аз се подмотквам и подпипквам, имайки чувството, че където и да застана преча, ама поддържам там някакви въжета (барабар Петко с мъжете)! Палатката е готова и аз намирам своето призвание - закопавам я от всички страни с пясък! Решаваме, че е по-добре да пийнем по бира и да обърнем внимание на гостите, преди да се захванем с палатката на Анната. Хм, пардон чакаме да утрихне вятъра :).



Лагера е полуготов - утре идва и Деси с още една палатка като голямата - тристайна! Но нея ще я мислим утре!
Вечерта преминава в пиене на бира, разложение на плажа и наслада на най-перфектното seа view!


А да! И разходка по залез слънце, свързана с романтично събиране на пръчки, трупи и дъски (морски дарове демек), от които Мара утре ще строи мивка!




Тоалетните са на 100-тина метра и са учудващо за мен чисти - налага се да питам къде са, а не е като миризмата да ме води!! Същото може да се каже и за баните! Малко се чака на опашка, ама едно време и на квартира човек да отиде - пак същата работа беше!!
Първа нощ! Аз съм си обзавела стаята - надуваемо легло и багажа около мен! Проблем номер едно - перфектната гледка и удобството на първата линия вървят в комплект с непосредствената близост на бара! Проблем две произхожда от проблем едно - пияни крещящи люде, бродещи около палатките..... и проблем три - незнайно защо съм си пъхнала леглото под склона на палатката. Така палатката просто заема 1/2 от леглото, а аз падам от другата 1/2 на всеки кръгъл час. Към това се прибавя и студът, но аз бързо се сещам, че лесно ще го преборя, ако просто си се вмъкна в спалния чувал. Тъкмо се научавам да спя на ръб против всички закони на физиката и идва дъжда! Явно дъждът, който ходи по къщите, звучи и се държи по различен начин от този, който ходи по палатките, и за да съм сигурна, че няма да "проспя" нещо апокалиптично, дърпам ципа на спалното си помещение, за да се консултирам с Мара! След това идва сутринта и малчуганът от съседната каравана вече е бодър и врещящ (малък, симпатичен бъдещ Kite- бордист).


Най-накрая идва и слънцето, което направо си ме изгонва от палатката. Разбирам защо на къмпинг хората стават горе-долу по едно и също време - с няколко минути разлика в зависимост от прага им на издръжливост на жега! Въпреки всичко се чувствам изключително бодра и наспана, даже нямам нужда от доспиване на плажа. Утрото е велико!



Мара вече е изгонена и кротко си доспива пред палатката! Анната се оказва с 2-3 мин по-издръжлива. Закуска! Решаваме да пробваме едни такива специални банички, както ги описва баничаря, които били имали и сирене и яйце...... набавяме си и животоспасяващ айрян!
Следва маркирене на колата на Мара в Бургас и купуване на плоскости и други необходими за мивката неща от Praktiker - т.е аз се щурам с вид на хваната от гората из цял Бургас - Мара ме измами, че съм щяла да бъда само са компания!!!!!
По пътя някъде установявам, че ми няма обицата - отново!!. Няма да се ядосвам, докато не съм проверила насякъде, но трябва да има някакво послание скрито зад това с обиците или пък е за да има разнообразие - един път си губя обицата - един път закъсвам с колата! Ще я видим тази работа...
Малко след като се прибираме пристига и Деси. И тя има палатка за разпъване, но вече не се чувствам толкова лаик и съм готова за по-активна помощ. Решаваме, че е по-добре да си починем и после да се напъваме. Денят преминава в кротко мръхтене с поглед вперен в морето, спане, ядене, пиене на бира и други оживителни неща, четене и мързелуване. Едно от малкото усилия, които ми се налага да положа, е като ми стане студено на стола под сянката, да се претърколя на хавлията, която е на слънце, и да продължа с четенето. И това ако не е почивка.....
При едно от влизанията ми в палатката откривам обицата-беглец - от страстната нощ с матрака ще да се е затрила!!
Лагерът е завършен. Остава само още една тента, но..... и утре е ден!


Вечер номер две. Вече съм открила проблема с матрака, издърпвам го по-централно и нещата рязко потръгват със спането. Проблемът с шума си остава, даже се задълбочи - имало било парти и няколко от купонджиите се опитвали да се обесят по въжетата на палатката на Деси, ама аз нищо не съм усетила! Успявам да се събудя само веднъж тази нощ - умряла от студ, но видях, че вече е светло навън и скоро ще се мре от жега и няма за кога тепърва да ставам и да се обличам.
Ставането пак е като по команда. Продължаваме да се "скапваме" от гореспоменатите дейности!!! И така до 3! Трябва да си стягам партакешите, да си прибирам Hazel от Бургас и обратно към София!!! Никак, никак, ама хич не ми се тръгва. Ако имаше как да остана поне още една седмица......... Но....!!!! I'll be back!!!

Равносметка: не знам след като някой е измислил почивката на палатка на море, защо на някой друг му е трябвало да измисля друг вид почивка. И мъкненето на целия тоз' багаж, и строенето на лагер "с тез две ръце":


и общите бани и тоалетни, всичко си струва до последната подробност! Чувствам се много по-отпочинала отколкото 1 седмица на море с хотел и мъкнене до плажа и обратно 2 пъти на ден. Пък и гледката и замръкването на плажа и меките цветове на залеза и първите топли лъчи сутрин и целодневното мръхтене без никой за нищо да те обезпокоява ........ незаменими са!

P.S. Това с обиците и колата не се оказа вярно. На връщане пак закъсах с колата. Този път на бензиностанция и не толкова драстично. Оправи ме подаване на малко ток, с помощта на кабелите, които придвидливо си носих, и със сравнително малко молби към "колегите".!

сряда, 5 август 2009 г.

2 days - 40628 steps - 7 lakes part 2


Day Two

Будя се към 5 часа бодра като краставичка! Спомням си хилядате изсънувани кошмари и веднага намирам логическо обяснение за всеки един от тях, с неща случвали се през последните дни. Неприлично рано ми се струва за ставане! Сещам се, че съм забравила алармата на телефона включена от предния ден за 7.00ч и решавам да я изключа, за да не тормозя хората! Към 7 става Мими – къпе се с гореща вода!!!. Ние с Hazel също се излюпваме и се приготвяме за тръгване. Случайно поглеждам между моето легло и това на Hazel и съзирам обецата си! Обръщаме цялата стая за винтчето– нищо! Кой знае кога, къде и как е паднало, но гледам да не се връзвам много – все има от къде да се сдобия с ново винтче – нали обецата е намерена.

Мечтая си за мекички! Слизаме в столовата, но мекички разбира се няма! Нищо - утешителна награда – пържени филийки – става! Има група от 10 - 15 човека които са май на нещо като екскурзионно летуване и ги обслужват с предимство. На мен никой не ми обръща ама грам внимание. Изчака ми се чакалото, но филийките стават за 2 мин след като успявам да дам поръчката си. През това време Hazel и Мими взимат кафе срещу 2.5лв – количество колкото Бог да прости, но най-наглото беше, че ми искат цели 0,5 лв за да ми сложат малко мляко в кафето. Егати хижата егати чудото!!!


Решаваме да тръгваме за да изпреварим групата, но като излизаме от хижата се оказва, че и те вече са се приготвили за тръгване. Поемаме дружно на горе отново по баира-чудовище! Членовете на групата ни подминават лека полека един по един. Водача на групата ведро ни пита на къде сме тръгнали и докато Hazel аха да го попита къде се намира езерния връх, Мими изстрелва едно “Ами и ние не знаем”. Аз вече имам сили само да се усмихна. Човека ни подканва “Ами айде с нас тогава!”, а ние само се усмихваме и продължаваме да си пръхтим кротко на горе по баира. Скоро и последния член нна групата е доооста далече от нас. Отново излизаме на платото и имаме множество близки срещи с няколко стада коне!

До нас в тревата съзираме линии от малки бели камачета, които образуват 2-3 кръга. Най – вероятно са дъновистки. Решаваме, че е време за почивка номер едно за деня, настаняваме се в центъра на кръговете и палим доволно по цигара. От мястото, на което сме седнали виждаме края на групата с която потеглихме заедно – или по-скоро малките шарени точици някъде в далечината.

Стигаме отново до “Бъбрека” и потегляме нагоре по баира, който води до “Окото” и “Сълзата” и след още 2 часа и до х. Иван Вазов. Трамбоваме нагоре и нагоре и все по-нагоре и след всяко обръщане, гледката е все по-впечатляваща. Най-накрая успявам да снимам целия “Бъбрек” - -невероятна красота.


Пътеката си е доста стръмна, камениста и неприятна, но Hazel се справя доста добре като мотивационен гид и ни подканя – хайде още малко, ей го е къде е, само до оня баир - а ние мрънкайки я следваме. Стигаме и до едно водопадче, което идва директно от “Окото”. Малко снимки, почивка, наваксване с кислорода, водата и поемаме нагоре


След края на поредния баир идва и то - “Окото”. Тогава като с магическа пръчка изведнъж изчезва всякаква умора и разбираш колко много си е струвала всяка една стъпка по баира!!! Езерото е невероятно! Красота! И сняг и кристална вода и стадо кравички, които са почти като тези аллпийските на Милка!!! Просто ти спира дъха! Тук отново се допитваме до картата на информационната табела, която вече сме разгадали, и виждаме в коя посока е последното езеро – “Сълзата”. Мими категорично отказва да се призъедини към търсенето на последното езеро и евентуално на езерния връх. Както казва тя – така всички ще са по-доволни - и действително е така. Оставям 100 килограмовата чанта на фотопаратурата и раницата и с Hazel се втурваме нагоре – като младо яре съм:)). И тук след всяко обрящяне “Окото” е все по-красиво и по-красиво и не мога да се спра да го снимам, но този път не защото нямам въздух да продължа и си търся оправдание за спирането. Просто гледката наистина е уникална!!


Стигаме до “Сълзата”! Отново езеро, което не е особено впечатляващо. Обкръжено от група кротко пасящи крави. Не му обръщаме кой знае какво внимание и се опитваме да отгатнем на кое му се вика езерния връх. От там се виждали всички езера. Та се поогледахме и веднага решихме, че това ще да е!


Да! Това наистина е божествена гледка! Наистина се виждат всички езера и наистина, ама наистина си заслужава целия зор та даже и поне два пъти отгоре! Опитвам се да си предстявя колко велико би било да се посрещне изгрева на този връх, но идването по тъмно до тук някак си не е оферта, а не знам до колко и спането на палатка на това място е възможно. Но anyway идеата си я бива.

Страхотна била гледката и от “Отовишкия връх”, езерата се подреждали в една линия! Само “Сълзата” не се виждала. Това тогава не го знаехме, но и да го знаехме, на дали моя мързел щеше да ме отведе до него. :)

Спираме за героични снимки на ръба и продължаваме надолу.


Тук ми хрумва еретичната мисъл, че сигурно х. Иван Вазон е не чак толкова далече и ми се иска и тя да влиза в плана, но.... следващия път! Тръгваме обратно надолу към “Окото”. Спускането е пъти по-неприятно от изкачването! Едни каманаци, пепел по-която се сурваш, внимаваш във всяка крачка, за да не се окаже фатална, а ти на карамбол да финишираш при “Окото”. Това не ни пречи обаче да се любуваме отново на прекрасните гледки към “Oкото”. То наистина си прилича на око и зеница си има. Даже рекичките, които се спускат към него изглеждат като мигли, пък и комбинацията с кравичките е интереснна. Първоначално езерото изглежда като гримирано с очна линия от крави, а в последствие те се скупчват като гурел около слъзния канал.

Стигаме до Мими, която кротко си седи на един камък до езерото и ни чака. Оказва се, че на това езеро риби няма, та даже е нямало кого да нахрани. Оплаква се, че не е могла и да се наслади на уединението, тъй като малко след като сме тръгнали група туристи са се нагнездили близо до нея. Кравите са се скупчили на един баир и ни гледат лошо, все едно само чакат да се пръждосаме и да слязат на по-долнта полянка за да си хапнат от свежата тревичка до реката. Една вече се е престрашила, а скоро слиза и едно невръстно теленце. Следва фотосесия с кравички. Поради липса на рибоци Мими решава да предложи бисквита на теленцето, но то след кратко умуване категорично отказва!



Решаваме, че е време да се понасяме по обратния път. Както си седя доволно на един камък, поглеждам обувката си и виждам как е цъфнала яко от едната страна! Другата поне е слава Богу добре. Вярно, че не са най-подходящите планинарски обувки, но си ми служеха доста вярно, пък и с тях си карам мотор – става ми тъжно, че може да се наложи да се простим - моля се да не се наложи да се прибирам съвсем по капли и имам тайната надежда някой обущар факир да може да направи нещо от тях.




Отиваме да вземем багажа и докато се опитвам да наместя раницата на раменете си, часовника ми пада по стъкло на един камък на 10 сm от водата. Да! Просто лошия късмет няма край! Успявам все пак да намеря всички чаркове и да си го сглобя собственоръчно! Не изглежда толкова зле – съвсем леко е очукан.

Тръгваме по стръмната камениста пътечка надолу и съзираме вече не толкова лицеприятната гледка към “Бъбрека”, който е отрупан с вече придошлите от лифта “планинари”. Не искаме да си представим за какво става дума събота и неделя. Тук Мими пак изстихоплетства нещо от сорта “тълпа на талази по нервите ми лази”. За огромно мое съжаление не мога да си спомня останалите рими, с които ни забавляваше през цялото време. По пътя срещаме разни групички тежко дишащи хора, всяка от които ни спира да пита колко още има нагоре и къде са езерата, а ние на всеки вещо обесняваме.

Около езерото положението е съвсем нагмежено! По-лошото е, че тълпите съвсем не са от възпитани туристи, а от крещящи кретени, които се кефят на ехото и съсвем съсипват магнетизма на мястото. Време е за днешната порция хобитстване и се събуваме - тъкмо малко да пощадя бедните си обувчици. Стигаме пак до нашето място от предния ден на другия бряг и сядаме да си починем за последно край езерата, преди да поемем по дългия път към х. Скакавица.


Хващаме пътя на обратно, от който по някое време трябва да се отдели пътя за х. Скакавица. Точно под табелата, на която се предполага че пише х. Скакавица, се е събрало едно малко стадо коне. Един много красив и едър черен кон забелязва нашето присъствие и започва да ни гледа лошо и да пръхти нещо си на конски! Аз се опитвам да изглеждам възможно най-добронамерено и обяснявам на красавеца, че искам да се приближа само на разстояние, от което да мога да фокусирам надписа на табелата. Успявам да разчета ******вица, от избелялата до безумие табела, но това ни е достатъчно и не рискуваме да се приближим повече.

Пътя минава през едно невероятно красиво плато. На където се обърне човек се вижда само прекрасна равна поляна и маркировъчните колчета. Малко смущаваща е самата маркировка на места, която в началото е червена, а после изведнъж преминава в зелена, но тъй като няма друг път това не ни обезпокоява.


Тревата вече става доста бодлива и хобитстването вече не е толкова приятно – време за обуване. Изведнъж платото свършва и полегата пътечка води до прекрасна иглолистна гора. Вървим си бодро надолу и започваме да си мечтаем за истинска хижа с истинска хижарска манджа и за мен биричка ако може! Пътя върви много леко, но вече сме си уморени.



В гората попадаме на чудна полянка, пълна с жълт кантарион и Hazel и Мими не пропускат шанса си да понапълнят едно торбе.

Стигаме до разклон с табела, която обещава хижата да е на 10 мин път. Действително е така. Щурмуваме я и дректно към манджата. Отново няма качамак за Hazel – на къде отива този свят!! Аз се двоумя между боб чорба и леща и накрая взимам леща и боб с наденица. Кеф – имат истински хижарски вкус. Най-накрая! Натъпквам се до козирката, направо едвам дишам! На излизане отиваме към помещението приличащо на бар някои хора да пият кафе. Аз вече съм се сдобила със заветната бира и кафе не ща! Виждам обаче, че има овче кисело мляко и няма как да пропуснем. С Hazel компромисно решаваме да си разделим една кофичка, а Мими ще си носи своята до София. Излизаме на припек и ни наляга най-страшния мързел който може да съществува на земята. По някакъв непонятен начин успявам да изям и половината кофичка кисело мляко и съм готова да се търкалям надолу към х. Пионерска.

Незнайно защо съм убедена, че пътя между двете хижи е половин час, но се оказва че далеч не е така! Слизането си е доста по-натоварващо от качването. При качването просто не ти достига много много въздух, ама от това слизане крака не ти остават. Почваме да очакваме след всеки завой да се покаже пътя и да сме стигнали но уви! Това става дооооста по-надолу, но това съвсем не е пътя който очакваме. Води до някаква почивна станция, от която започва асфалтов път! Надявахме се, че няма да ни се наложи да ходим по асфалт ама – к'во да се прави! По този път вървим доста по-дълго от очакваното и положението изглежда отчайващо! Започвам да фантазирам Мицко да е някакъв смартмобил, да му се обадя по телефона и той да дойде да ни прибере, но за всеки случай продължавам да си вървя.

Става по-зле. Нашия малък асфалтов път стига до големия асфалтов път! Оказва се че х. Пионерска се намира на 1-2 км на горе по пътя! Кошмар – това си е доста път за хора трамбовали около 10 часа из Рила! Спираме за кратка почивка на оазисно място край пътя.




Невероятно но факт - стигаме до табелата, която сочи хижата. Минаваме по възможно най-краткия, разбира се, път до паркинга – през полето, на кой са му притрябвали пътеки! Мицко ни чака! Отново се пооглеждаме, но отново няма желаещи да ни приберат парите за платения паркинг.

Крачкомера показва 23 789 крачки за деня, което вече е четирицифрено число в кcal – дали тез крака са все още годни поне да понатискат малко педалите по пътя на обратно.........