сряда, 5 август 2009 г.

2 days - 40628 steps - 7 lakes part 2


Day Two

Будя се към 5 часа бодра като краставичка! Спомням си хилядате изсънувани кошмари и веднага намирам логическо обяснение за всеки един от тях, с неща случвали се през последните дни. Неприлично рано ми се струва за ставане! Сещам се, че съм забравила алармата на телефона включена от предния ден за 7.00ч и решавам да я изключа, за да не тормозя хората! Към 7 става Мими – къпе се с гореща вода!!!. Ние с Hazel също се излюпваме и се приготвяме за тръгване. Случайно поглеждам между моето легло и това на Hazel и съзирам обецата си! Обръщаме цялата стая за винтчето– нищо! Кой знае кога, къде и как е паднало, но гледам да не се връзвам много – все има от къде да се сдобия с ново винтче – нали обецата е намерена.

Мечтая си за мекички! Слизаме в столовата, но мекички разбира се няма! Нищо - утешителна награда – пържени филийки – става! Има група от 10 - 15 човека които са май на нещо като екскурзионно летуване и ги обслужват с предимство. На мен никой не ми обръща ама грам внимание. Изчака ми се чакалото, но филийките стават за 2 мин след като успявам да дам поръчката си. През това време Hazel и Мими взимат кафе срещу 2.5лв – количество колкото Бог да прости, но най-наглото беше, че ми искат цели 0,5 лв за да ми сложат малко мляко в кафето. Егати хижата егати чудото!!!


Решаваме да тръгваме за да изпреварим групата, но като излизаме от хижата се оказва, че и те вече са се приготвили за тръгване. Поемаме дружно на горе отново по баира-чудовище! Членовете на групата ни подминават лека полека един по един. Водача на групата ведро ни пита на къде сме тръгнали и докато Hazel аха да го попита къде се намира езерния връх, Мими изстрелва едно “Ами и ние не знаем”. Аз вече имам сили само да се усмихна. Човека ни подканва “Ами айде с нас тогава!”, а ние само се усмихваме и продължаваме да си пръхтим кротко на горе по баира. Скоро и последния член нна групата е доооста далече от нас. Отново излизаме на платото и имаме множество близки срещи с няколко стада коне!

До нас в тревата съзираме линии от малки бели камачета, които образуват 2-3 кръга. Най – вероятно са дъновистки. Решаваме, че е време за почивка номер едно за деня, настаняваме се в центъра на кръговете и палим доволно по цигара. От мястото, на което сме седнали виждаме края на групата с която потеглихме заедно – или по-скоро малките шарени точици някъде в далечината.

Стигаме отново до “Бъбрека” и потегляме нагоре по баира, който води до “Окото” и “Сълзата” и след още 2 часа и до х. Иван Вазов. Трамбоваме нагоре и нагоре и все по-нагоре и след всяко обръщане, гледката е все по-впечатляваща. Най-накрая успявам да снимам целия “Бъбрек” - -невероятна красота.


Пътеката си е доста стръмна, камениста и неприятна, но Hazel се справя доста добре като мотивационен гид и ни подканя – хайде още малко, ей го е къде е, само до оня баир - а ние мрънкайки я следваме. Стигаме и до едно водопадче, което идва директно от “Окото”. Малко снимки, почивка, наваксване с кислорода, водата и поемаме нагоре


След края на поредния баир идва и то - “Окото”. Тогава като с магическа пръчка изведнъж изчезва всякаква умора и разбираш колко много си е струвала всяка една стъпка по баира!!! Езерото е невероятно! Красота! И сняг и кристална вода и стадо кравички, които са почти като тези аллпийските на Милка!!! Просто ти спира дъха! Тук отново се допитваме до картата на информационната табела, която вече сме разгадали, и виждаме в коя посока е последното езеро – “Сълзата”. Мими категорично отказва да се призъедини към търсенето на последното езеро и евентуално на езерния връх. Както казва тя – така всички ще са по-доволни - и действително е така. Оставям 100 килограмовата чанта на фотопаратурата и раницата и с Hazel се втурваме нагоре – като младо яре съм:)). И тук след всяко обрящяне “Окото” е все по-красиво и по-красиво и не мога да се спра да го снимам, но този път не защото нямам въздух да продължа и си търся оправдание за спирането. Просто гледката наистина е уникална!!


Стигаме до “Сълзата”! Отново езеро, което не е особено впечатляващо. Обкръжено от група кротко пасящи крави. Не му обръщаме кой знае какво внимание и се опитваме да отгатнем на кое му се вика езерния връх. От там се виждали всички езера. Та се поогледахме и веднага решихме, че това ще да е!


Да! Това наистина е божествена гледка! Наистина се виждат всички езера и наистина, ама наистина си заслужава целия зор та даже и поне два пъти отгоре! Опитвам се да си предстявя колко велико би било да се посрещне изгрева на този връх, но идването по тъмно до тук някак си не е оферта, а не знам до колко и спането на палатка на това място е възможно. Но anyway идеата си я бива.

Страхотна била гледката и от “Отовишкия връх”, езерата се подреждали в една линия! Само “Сълзата” не се виждала. Това тогава не го знаехме, но и да го знаехме, на дали моя мързел щеше да ме отведе до него. :)

Спираме за героични снимки на ръба и продължаваме надолу.


Тук ми хрумва еретичната мисъл, че сигурно х. Иван Вазон е не чак толкова далече и ми се иска и тя да влиза в плана, но.... следващия път! Тръгваме обратно надолу към “Окото”. Спускането е пъти по-неприятно от изкачването! Едни каманаци, пепел по-която се сурваш, внимаваш във всяка крачка, за да не се окаже фатална, а ти на карамбол да финишираш при “Окото”. Това не ни пречи обаче да се любуваме отново на прекрасните гледки към “Oкото”. То наистина си прилича на око и зеница си има. Даже рекичките, които се спускат към него изглеждат като мигли, пък и комбинацията с кравичките е интереснна. Първоначално езерото изглежда като гримирано с очна линия от крави, а в последствие те се скупчват като гурел около слъзния канал.

Стигаме до Мими, която кротко си седи на един камък до езерото и ни чака. Оказва се, че на това езеро риби няма, та даже е нямало кого да нахрани. Оплаква се, че не е могла и да се наслади на уединението, тъй като малко след като сме тръгнали група туристи са се нагнездили близо до нея. Кравите са се скупчили на един баир и ни гледат лошо, все едно само чакат да се пръждосаме и да слязат на по-долнта полянка за да си хапнат от свежата тревичка до реката. Една вече се е престрашила, а скоро слиза и едно невръстно теленце. Следва фотосесия с кравички. Поради липса на рибоци Мими решава да предложи бисквита на теленцето, но то след кратко умуване категорично отказва!



Решаваме, че е време да се понасяме по обратния път. Както си седя доволно на един камък, поглеждам обувката си и виждам как е цъфнала яко от едната страна! Другата поне е слава Богу добре. Вярно, че не са най-подходящите планинарски обувки, но си ми служеха доста вярно, пък и с тях си карам мотор – става ми тъжно, че може да се наложи да се простим - моля се да не се наложи да се прибирам съвсем по капли и имам тайната надежда някой обущар факир да може да направи нещо от тях.




Отиваме да вземем багажа и докато се опитвам да наместя раницата на раменете си, часовника ми пада по стъкло на един камък на 10 сm от водата. Да! Просто лошия късмет няма край! Успявам все пак да намеря всички чаркове и да си го сглобя собственоръчно! Не изглежда толкова зле – съвсем леко е очукан.

Тръгваме по стръмната камениста пътечка надолу и съзираме вече не толкова лицеприятната гледка към “Бъбрека”, който е отрупан с вече придошлите от лифта “планинари”. Не искаме да си представим за какво става дума събота и неделя. Тук Мими пак изстихоплетства нещо от сорта “тълпа на талази по нервите ми лази”. За огромно мое съжаление не мога да си спомня останалите рими, с които ни забавляваше през цялото време. По пътя срещаме разни групички тежко дишащи хора, всяка от които ни спира да пита колко още има нагоре и къде са езерата, а ние на всеки вещо обесняваме.

Около езерото положението е съвсем нагмежено! По-лошото е, че тълпите съвсем не са от възпитани туристи, а от крещящи кретени, които се кефят на ехото и съсвем съсипват магнетизма на мястото. Време е за днешната порция хобитстване и се събуваме - тъкмо малко да пощадя бедните си обувчици. Стигаме пак до нашето място от предния ден на другия бряг и сядаме да си починем за последно край езерата, преди да поемем по дългия път към х. Скакавица.


Хващаме пътя на обратно, от който по някое време трябва да се отдели пътя за х. Скакавица. Точно под табелата, на която се предполага че пише х. Скакавица, се е събрало едно малко стадо коне. Един много красив и едър черен кон забелязва нашето присъствие и започва да ни гледа лошо и да пръхти нещо си на конски! Аз се опитвам да изглеждам възможно най-добронамерено и обяснявам на красавеца, че искам да се приближа само на разстояние, от което да мога да фокусирам надписа на табелата. Успявам да разчета ******вица, от избелялата до безумие табела, но това ни е достатъчно и не рискуваме да се приближим повече.

Пътя минава през едно невероятно красиво плато. На където се обърне човек се вижда само прекрасна равна поляна и маркировъчните колчета. Малко смущаваща е самата маркировка на места, която в началото е червена, а после изведнъж преминава в зелена, но тъй като няма друг път това не ни обезпокоява.


Тревата вече става доста бодлива и хобитстването вече не е толкова приятно – време за обуване. Изведнъж платото свършва и полегата пътечка води до прекрасна иглолистна гора. Вървим си бодро надолу и започваме да си мечтаем за истинска хижа с истинска хижарска манджа и за мен биричка ако може! Пътя върви много леко, но вече сме си уморени.



В гората попадаме на чудна полянка, пълна с жълт кантарион и Hazel и Мими не пропускат шанса си да понапълнят едно торбе.

Стигаме до разклон с табела, която обещава хижата да е на 10 мин път. Действително е така. Щурмуваме я и дректно към манджата. Отново няма качамак за Hazel – на къде отива този свят!! Аз се двоумя между боб чорба и леща и накрая взимам леща и боб с наденица. Кеф – имат истински хижарски вкус. Най-накрая! Натъпквам се до козирката, направо едвам дишам! На излизане отиваме към помещението приличащо на бар някои хора да пият кафе. Аз вече съм се сдобила със заветната бира и кафе не ща! Виждам обаче, че има овче кисело мляко и няма как да пропуснем. С Hazel компромисно решаваме да си разделим една кофичка, а Мими ще си носи своята до София. Излизаме на припек и ни наляга най-страшния мързел който може да съществува на земята. По някакъв непонятен начин успявам да изям и половината кофичка кисело мляко и съм готова да се търкалям надолу към х. Пионерска.

Незнайно защо съм убедена, че пътя между двете хижи е половин час, но се оказва че далеч не е така! Слизането си е доста по-натоварващо от качването. При качването просто не ти достига много много въздух, ама от това слизане крака не ти остават. Почваме да очакваме след всеки завой да се покаже пътя и да сме стигнали но уви! Това става дооооста по-надолу, но това съвсем не е пътя който очакваме. Води до някаква почивна станция, от която започва асфалтов път! Надявахме се, че няма да ни се наложи да ходим по асфалт ама – к'во да се прави! По този път вървим доста по-дълго от очакваното и положението изглежда отчайващо! Започвам да фантазирам Мицко да е някакъв смартмобил, да му се обадя по телефона и той да дойде да ни прибере, но за всеки случай продължавам да си вървя.

Става по-зле. Нашия малък асфалтов път стига до големия асфалтов път! Оказва се че х. Пионерска се намира на 1-2 км на горе по пътя! Кошмар – това си е доста път за хора трамбовали около 10 часа из Рила! Спираме за кратка почивка на оазисно място край пътя.




Невероятно но факт - стигаме до табелата, която сочи хижата. Минаваме по възможно най-краткия, разбира се, път до паркинга – през полето, на кой са му притрябвали пътеки! Мицко ни чака! Отново се пооглеждаме, но отново няма желаещи да ни приберат парите за платения паркинг.

Крачкомера показва 23 789 крачки за деня, което вече е четирицифрено число в кcal – дали тез крака са все още годни поне да понатискат малко педалите по пътя на обратно.........

2 коментара:

  1. Много ми харесаха снимките ти! Търсил съм снимки на Рила, твоите са най-добрите, които съм срещал до сега. И останалите. Някак си успяла да хванеш същината.
    При какви условия мога да ги ползвам, ако въобще мога?

    ОтговорИзтриване
  2. Можеш да ги ползваш без проблем:))

    ОтговорИзтриване