-->
Пътуването запова както обикновено – около половин час по-рано за мен, с проверката на масло, вода и другите, жизнено необходими за пътя, течности. Маслото пак беше изядено до капка и аз май попрекалих с доливането. Надявам се да не разбера по емпиричен път до какъв проблем може да доведе това. Все трябва да има измислено нещо което да изхвърля излишъците или някъде от където да излязат:(
Минавам да събера Hazel от тях и се запознавам с поредния нов човек това лято – Мария. Триото се натоварва в Мицан (20 годишния полуверен вече напоследък автомобил) и потегля ентусиазирано под звуците на Blind Guardian, които умело заглушават тези от явно спуканото някъде гърне. Решавам да минем по пътя през Бистрица, тъй като ми се вижда най-кратък. Гледам да не прекаляваме с децибелите този път, все пак да се поослушвам дали на Мицко няма нещо да му стане лошо от преяждането с масло. Пътят е невъобразимо гаден! Установявам, че дупките на пътя виреят и се развиват най-добре на шарена сянка – кошмар!
Пътуването върви все така безметежно до Ковачевци, където Hazel започва да се суети с чувството, че нещо й липсва – оказва се фотоапарата. След като обърнахме колата и раницата на Hazel с хастара на вън и от него нямаше ни вест ни кост, се взе дружното решение да се върнем до мястото, на което бяхме спряли 3km по-рано за фас пауза и други потребности. След поредния завой, със свито сърце поглеждаме към мястото където бяхме паркирали и О! Чудо! Фотоапарата седеше там и ни чакаше – прибраме си го и продължаваме пътуването.
Излизаме на пътя Самоков – Дупница и положението с пътя става малко по-розово и така до отклонението към Сепарева баня и Паничище. Следва тесен път, по-голямата част от който в ремонт, с множество завои, повечето от които обратни и старателно засипани с чакъл, върху който Мицко се хлъзга доста неприятно.
Х. Пионерска, лифт, коли, лудница. Свободни места за паркиране близо до бариерата на лифта няма, та решаваме все пак да оставим колата пред самата хижа, където има табела “платен паркинг”, уж за по-сигурно, че след като ще е платен та барем е и охраняем. Оглеждаме се внимателно, въртим се, но така и никой не идва да ни прибере парите – сигурно го правят на тръгване.
-->
Оглеждаме внимателно информационната табела на хижата, запознаваме се с маркировката и с факта, че ни чакат 2,5 часа до х. Рилски езера. Две жени ни заговарят и ни питат дали сме за езерата и дали ще ходим на лифта. Поглеждат ни като пришълци след като ние гордо отговаряме, че бойкотираме лифта и сме против неговото съществуване и че ще си ходим пеш!!!!
Тръгваме по пътеката за х. Рилски езера, която е много, много ама прекалено стръмна. Мрънкайки, пъшкайки и едвам дишайки си трамбоваме кротичко на горе с леки паузи за наваксване с поемането на кислород. 
И така до първата гледка, където радостта от намерения фотопарат изчезва!! Той бедния се оказва със счупен дисплей, подава му се обектива, но до там. Разсъжденията ни стигат до извода, че той е твърде повреден за падане от толкова ниско и то в калъфката си и твърде здрав за да е минала колата през него – явно истината е някъде по средата. Малко по-нагоре фотоапаратът на Мария ясно показва, че картата му е пълна и явно и той няма да снима. Въпреки дружните ни опити не можем да се справим с менюто на “Практиката” – показва, че има само 29 снимки – не знам за каква пълна карта може да става въпрос!
-->
-->
-->
Малко след излизане от гората пътя се изравнява с лифта, от който се носят крясъците на туристите, решили да се възползват от това улеснение. Започваме да вървим по една доста симпатична полянка и решаваме, че е време за малко почивка – на първата срещната сянка, защото препича страшно! Фас пауза за някои (казала съм, че до горе няма да пуша), леко хапване и пак сме на път.
-->
След кратката разочароваща почивка решаваме да поемем все пак към езерата. Обещания апартамент все още не беше готов, та с целия багаж се понасяме нагоре. Видяме една пътека моментално решаваме, че пътя е от там! Срещу нас се появяват лелките, които срещнахме на х. Пионерска и ни казват, че значително по-добре е да хванем пътя, който тръгва от хижата към билото и от там за се завъртим по циркуса. Тъй като все пак не знаем как стоят нещата решаваме да ги послушаме и хващаме пътя на обратно към хижата!
Баир! Баир адско творение! Спирам на всяка крачка да снимам, просто за да имам оправдание за моткането си! Едвам ми стигат силите, а баира чудовище изглежда безкраен! Разминаваме се с двойка весело вървяща по баира, но в обратна посока. Разменяме си дежурното за хора случайно срещащи се в планината “Добър ден”, което от моята уста излиза едвам едвам! Мъжа ни поглежда и с голям негативизъм казва “Не знам на къде сте тръгнали, но е добре да увеличите темпото”! Знам, че съм мрънкащ пишман планинар ама откровено казано се позасегнах. Смотолевих нещо от рода, че се стараем ама......и мислено довърших – толкова си можем. В последствие, разсъждавайки върху случката решихме, че сме единствените влачещи се с раници и че сигурно човечеца си е помислил, че отиваме някъде по-далече – примерно до х.Иван Вазов и не е било лично, но в дадения момент се почувствах съвсем като гол охлюв.
Издрапваме до платото! Кеф равно! Гледки! Кеф! Мими даде идея да се събуем боси и да събираме енергия! Кеф – все едно човек ходи по скъп американски мокет 4 пръста дебел! Чувствам се като хобит и ако бях пропуснала борбата с епилатора преди тръгване щях леко и на вид да го докарам сигурно. Хората ни гледат безкрайно странно, но нямат ни най-малка идея какво пропускат!
Стигаме до “Бъбрека”! Уау! Просто е уникално! Тропваме се на брега и се радваме на уединението и на красотата около нас.
-->
Мими се опитва да умори от преяждане едно стадо езерни рибоци, а аз като една истинска риба не можах да се стърпя да наджапам! Трябват ми точно 3 секунди, краката ми вече са вкочанени и се примъквам отново на тревичката. Като се застои човек по-дълго и се смръзва, колкото и да е средата на лятото, та мързелуването ни около езерото не продължава дълго и потегляме наново!
Следваме пътя, който върви покрай брега и стигаме до отсрешната страна на езерото, където е и информационната табела – пълна дезинформация относно положението на езерата едно спрямо друго! Хората са направили “3D” карта, която трябва да изобразява планинския релеф и езерата, но ние нещо не можем да я схванем. Няма нито необходимата точка “Вие сте тук” нито стрелки, които да показва пътя към това или онова езеро, нито надписи кое езеро кое е – нищо! Виждаме баир, по който пъплят 1-2 човека, но решаваме, че първо за един ден стига катерене и второ, че най-вероятно това е пътя за х. Иван Вазов.
Свиваме смело на ляво и се любуваме на гледката към “Близнака”. Също много красиво езеро, но някак си не се усеща толкова магическото усещане, което всява “Бъбрека”. От високо се виждат странни бели неща, които се носят по повърхността на водата и силно будят любопитството ни.
-->
Тук се налага да се обуем, тъй като става доста стръмно и каменисто. Край на хобитството за деня. Изсурваме се до брега на езерото по една доста стръмничка и пълна с rolling stones пътека. Установяваме, че белите неща са много симпатични лилиоподобни цветчета, но доста по-дребни от лиите.
Тук Мими раздава на всчки по една бисквита и дружно започваме да храним рибите (и себе си). Те са много впечатлени и се нахвърлят на глутници, като от водата се носи звук подобен на доволно мляскане. Имат отработена техника за ядене на бисквити – хаващат парченцето, дружно го добутват до един камък и притискайки го в него го унищожават. Много професионално. Тук се сещам за вица “ Не нарушавайте надписа в зоологическата градина – “Стой далече от клетката на лъва”, защото има опасност да нарушите и друг надпис – “Не хранете животните” :))”.
Отиваме до информационната табела за това езеро и отново седим и гледаме неразбиращо картата на езерата.
Стигаме до “Трилистника”. Изключително невзрачно езеро, преградено от едната страна с бенд. Малко преди него има нещо като хижичка, за която нищо никъде не съм срещала като информация. Питаме един от младежите наоколо и той ни казва, че се наричало “Риболюпилника”:) Пред вид количеството на рибетата в езерото решаваме, че добре си вършат работата. Другото интересно нещо около това езеро бяха двете дами, които правеха бавни крачки в синхрон една с друга, движейки ръцете си плавно и грациозно нагоре надолу.
-->
След като сме видели 3 от езерата – пустата карта започва да добива смисъл. Установяваме, че онзи баир, започващ от “Бъбрека”, всъщност освен, че е пътя дo х. Иван Вазов, води и до “Окото” и “Сълзата”, които сме пропуснали. Абсурд е да се връщаме, плюс това - и утре е ден.
“Рибното езеро” от долната си страна изглежда като покрито с някаква мазнотия и всъщност също е доста несимпатично. Като се вгледа човек, установява, че всъщност мазнотията - това са приличащи на висока трева водни разтения.
“Рибното езеро” от долната си страна изглежда като покрито с някаква мазнотия и всъщност също е доста несимпатично. Като се вгледа човек, установява, че всъщност мазнотията - това са приличащи на висока трева водни разтения.
-->
Стигаме следващата цел – х. Седемте езера, разположена точно на брега на езерото – тук е печата! Хижата е доста мизерна, с външна тоалетна, а баня не забелязах. Нямало и вода – използва се тази от езерото. Важно е, че дограмата е сменена с PVC, което изглежда някак си доста парадоксално. Между другото пак се надяваме на качамак и хижарска боб чорба. Уви нямаше нито едното нито другото – не ни върви с храната. Подпечатваме се, закупуваме по един билков чай от истински билки (имах кратко колебание дали да не си взема бира, но..:) и пак се настаняваме на брега. От тук тревите не се виждат и е доста по-приятно. Още няколко стада риби биват нахранени обилно. Тези тук също владеят номера с притискането на хапката към камъка!!
Застудява доста пък става и късно и решаваме да се понасяме към хижата, че не се знае и дали ще има ли къде да се спи. Имаме видимост към хижата – която изглежда на другия край на света, а пред вид и колко сме уморени – направо малко след него!!! Въздъхваме и продължаваме с обичайното мотивиращо мрънкане.
От високо съзираме още едно от езерата. Езерото е много красиво, но за съжаление доста отдалечено! До него се стига по една доста стръмна и дълга пътека! Определено ще го гледаме от високо. В последствие по метода на изключването установяваме, че това е “Долното езеро”. От него тръгва река Джерман.
-->
Много по-бързо от очакванията ни се довлачваме до хижата и затваряме кръга за днес!
Стая има, при това доста добра – 2 отделни легла и помещение отделено със завеса, където има цяла спалня, телевизор с булсат ком, хладилник и климатик! Абе направо истински лукс! Имаме собствена баня и тоалетна! Направо изобщо не се брои, че сме спали на хижа – то си е чист хотел.
Крачкомера, който включих като тръгнахме от х. Пионерска показва 16 842 изминати крачки и едва 750 kcal! Е няма справедливост!
Слизаме долу в бара и си взимаме отново от свръхскъпата бира – аз този път в кенче! Мими се качва да си гледа сериала – така и така имаме телевизор, а ние с Hazel оставаме да се полюбуване още малко на Рила. Кончета тичат около гьола-езеро до хижата, което кръстихме Конското! Гледката е просто неописуема.
Започва да става безумно студено и това, че съм си облякла всичко, което нося вече не помага. Количеството на комарите става толкова голямо, че имам чувството, че ще ни вдигнат до стаята и ще ни вкарат през прозореца! Време е за прибиране. Мими ни посреща с новината, че в индивидуалната ни баня няма топла вода, което малко ме натъжава – след премръзването навън се бях наточила за ако не горещ то поне топъл душ. Решавам въпреки големия надпис на рецепцията “Консумацията на храна и напитки в стаите е крайно нежелателно”, да сляза до бара и да се опитам да си взема още една бира за стаята и да почакам да дойде топлата вода! Усмихвам се широко на момчето зад бара и възможно най-мило си поръчвам бира, като дори си признавам, че искам да си я консумирам в стаята. Срещу 4лв кенчето остава и ми кажат, че има проблем!!!
Решавам, че след като сме се правили на хобити половин ден не мога да си легна без на мина поне частично през душа. Е част по част та направо си стана истински душ – към края ми се струва даже, че се прокрадват топли жилки във водната струя. Мими отдавна спи, скоро след това губя и Hazel като слушател. Леко ми е студено, но при мисълта за вида и миризмата на допълнителните одяла е по-добре да си мръзна. Допивам си бирата, със зор доглеждам епизода на “От местопрестъплението” и аз заспивам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар