четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Болярски загубена


Нови празници, ново пътуване. Лошо няма. Всичко е оттренирано - товарим се на мицко - аз, Hazel и децата и отпрашваме. Няма ги "смолянските завои" и всичко е като по вода - никой не иска да повръща в колата. А Търново - ей го е къде е:)) След няколко хиляди пътни нарушения, и то само в рамките на града, намираме хотела, който е на главната улица, на 2 минути от Царевец.

Хотел - приказка - влизаш от улицата на първия етаж и проклинаш на ум как са те прекарали да си в подземието, когато ти съобщават "вашата стая е на втория етаж надолу по стълбите", влизаш в просторна светла стая и о, чудо има тераса, излизаш на терасата и се оказваш на третия етаж - колко сюрреалистично:))



Ден първи
Първата част на деня след настаняването ни е посветена на нашия кулинарен туризъм, за който Хаз е предварително добре осведомена от нета. След обилен обяд в "Щастливеца", където "безумно вкусно" би било твърде смекчаващо действителността определение, се затъркалваме към Царевец.



Тук завоювам печат #50, но времето вече е доста напреднало и ни предупреждават, че в 7 трябва да сме излезли и много много време за размотаване нямаме.



Положителната страна на нещата е, че и време за маймунджулъци няма, а и хора няма и си спестяваме стадното разглеждане на забележителности.


Незнайно как, Мишо успя да се разстрои стомашно-чревно, малко преди да стигнем до Царевец, а неговия обяд се състоеше само от култовата комбинация - таратор с айрян. Та списъкът със забележителности се увеличи, като включи няколко полянки в района на Царевец (прощавай, Царевец!!!) и дълъг списък от обществени тоалетни:))

Ден втори
Арбанаси. Бяхме твърдо решили, че ще се поразходим пеша до там, но от хотела бързо, бързо ни разубедиха. Оказа се, че добре сме постъпили и че там и без друго има достатъчно мегдан за любителите на трамбоването. Закупуваме карта, набелязаваме кръчмата за обяд (пак след предварителна нет-подготовка) и започваме да отмятаме една след друга забележителностите.


Картата е направена доста на око и изисква един мноооого особен, абстрактен поглед, който на моменти само Рада има, но с общи усилия пропускаме твърде малко неща, без нито едно загубване.




Дойде дългоочаквания момент за кулинарен туризъм втора част и още по-дългоочакваната бира. Места има, за щастие, в набелязаната кръчма, при това точно до игралната площадка, което за децата беше добре дошло, за нас също. Двете люлки и каручката са истинска атракция. Атракцията обаче става още по-неустоима след пристигането на голяма група туристи - 3 семейства с децата. Дечковците веднага се надушват и започват най-невероятните разговори, на които човек може да стане свидетел. Сближаването стартира с редовния въпрос "Ти от къде си?", а на отговора от страна на Рада "От София!!" последва унищожителната реплика "А, софианка, ами защо тогава говориш български???" - тук започна нашия смях през сълзи. Заформи се едно надцакване, кой какво има, кой на колко години е, като половинките имаха ключово и решаващо значение. Стигна се до домашните любимци. "Ние кък имаме малко бяло и пухкаво коте" хвали се Рада. "Моето коте пък е еееей толкова голямо" - контрира 8 годишния младеж. А Рада съвсем сериозно и с леко прискърбие отговаря - "Еееемииии това значи, че скоро ще умре!!!". Обядът продължава и завършва все така весело, като за нас обещава една хубава мускулна треска от смях...

В Търново, градът където всяко стълбище е улица, продължаваме с разходките. Истинско удоволствие е човек да се потопи в душата на града и да се прелива от тясна калдъръмена уличка в още по-тясна калдъръмена уличка с помощта на вити стъпала с неясна посока.


Преминаваме през култовата улица "Гурко", след което се запътваме към Самоводската чаршия, като по пътя случайно попадаме и на "Къщата с маймунката". В края на улицата намираме перфетктото заведение за вечеря - с изглед към Царевец. Тайничко се надяваме, че ще уцелим шоуто 'светлина и звук' и О!!! да, уцелихме, но с късмета до тук!!!
Нагласявам аз цялата си налична апаратура - дистанционно, обективи, статив (в лицето на близкия парапет) и съм в пълна бойна готорност. Почва шоуто и след втората снимка....йок батерия. Сбърквам се от рефлекси - тичам до чантата, ровя (тя е в последния проверен джоб), сменям батерията и тъкмо да си отдъхна и се оказва, че и в нея има заряд за точно толкова сними - 2бр - пълен провал. Силно нервна и разочарована, продължавам опитите с Олимпуса, нооо не, не е същото. Из-ла-га-ци-я!!!



В пристъп на бяс, изпращам децата и Хаз до хотела и се отправям към най-близката биропродавница, да си взема бира за в стаята. Ей това е то - ако не си забравя картата в картридъра, ще пропусна да си заредя батерията за апарата - загубена работа!!!!

На следващия ден - планът е ясен - закуска с разходка, посещение на музей по настояване на децата, събиране на багаж и.... към София. Всичко това звучи елементарно, ноооо след стягането на целия багаж, установявам, че липсва едно много много КЛЮЧОВО нещо, а именно Ключът от колата. Е, обърнах си целя багаж с всички чанти и чантички и дрехи, парцалки и джобове - не и не и не. Проверих дори кофата за боклук на стаята и саксиите на балкона. Тц!!!. Почна обиколка на посетените предната вечер места и заведения и на тези от сутринта, амииии няма го!!!
План Б! Собственикът на хотела ме натоварва на колата си, докато Хаз пази децата, и започваме на обикаляме търновските ключари. Почивен ден е и нещата не са толкова розови!!! Имаме успех едва на четвъртото място. Дойде човекът и започна да ми разбива колата, а аз гледам отстрани с почти доволна физиономия:))) Хаз само се кани да засича за колко време може да се разбие една кола, а децата са си намерили ново занимание - убиват охлюви и с тях хранят бездомните котки - уникално:)) Оказа се, че мицан не се дава лесно и ключалката не може да се разбие току така. Смяна на тактиката - минаване покрай вратата с разни страховити железа и избутване на палеца за заключване от вътрешната страна - още 20 минути и мицан е....хмм разбит. През цялото време се благодаря, че не съм изглупяла достатъчно и не съм пуснала алармата, че тогава.... съвсем я бяхме втасали:)))
Човекът разглобява вратата, взима патрона и отива да твори ключ, а аз си взимам една болярка и сядам на пека до разбитата си кола да чакам.




След около час имам нов ключ, сглобена врата и сме готови за потегляне:))) Единственото ми успокоение и светъл лъч е, че следващата спирка е "Къщата на бирата" в завода на Болярка. Искам ей така случайно да се затрия в някой казан за бира и отново да открия щастието. Да ама не!!! Оказва се, че всичко това било само след предварителна уговорка и резервация и не пускат току така всеки. А в сайта едни високопарни слова, едни снимки, едни обяснения, само тази малка подробност никъде не се споменава. Поне момчето от охраната ми дава добри напътствия как да изляза от града и не се въртя като гламава с десетки пътни нарушния.

Та!!! Знам добър ключар в Търново и имам телефона на "Къщата на бирата" ;))))

Няма коментари:

Публикуване на коментар