Едно обратно пътуване

Ммм да! Пътуването беше обратно почти във всички познати аспекти (като наблягам на почти-то).

Та, речено сторено. Един истински терминатор, като обещае I'll be back - трябва да го направи. Откровено казано, тъкмо ме беше домързяло и в главата ми яко вече бушуваше мисълта "Абе я седи, къде ще ходиш", и Сашо (на Мара житейската половинка) звъни и..... "едвам ме навива".

Мицан е готов - заварено гърне, машина за подаване на ток, кабели за подаване на ток и въже за теглене, пълна бутилка с газ и няколко минутно конско, как този път не трябва да се магари. Пристигам в Дружба и се оказва, че нашият дует се превръща в трио - брата на Сашо - Владката (19 годишен маладеж), също ще се пресъедини. Мицан вече е тесен. Ще се пътува с на Владката колата. Изключителен автомобил - нов (пред Мицан - чисто нов), кожени салони, екстри на килограм и един доооста основен недостатък - обратен волан! На мен за начало ми е все тая - който си го кара да си му мисли!

Купуваме още дюшеци (аз знам вече много добре какви и от къде), минаваме през Вакарел за спални чували и бира (за нас със Сашо, разбира се) и хващаме пътя.

Голяма гадост! Возя се на предната седалка, ама в ляво и ужасно ми липсва наличието на волан пред мен - само някаква жапка като утешителна награда ми се мандахерца. Още по-терсене им беше на бедните хора, които се мъчат да ни изпреварят, а аз (шофьора в техните очи) се въртя рязко назад, поддържайки разговора със Сашо, който е на задната седалка! Възмутително беше и блаженното ми надигане на кенчето с бира.

Поздравявайки всички Волва по пътя със светкане, махане и какви ли не маймунджулъци (така правели волваджиите - каво знаем ние старите:)), стигаме към 23.00 в Градина.

Аз водя групата уверено (разбира се, нали съм вряла и кипяла вече) и..... Волвото успява да затъне доволно в пясъка. Относително бързо се справяме със Сашо (нали сме си много яки) и го избутваме.

Междувременно лагера ни се разрастнал с още една палатка, една шатра и 3-ма човека - вече сме си цял катун.

Владката не е много предвиден в програмата и се налага преустройство. На мен ми е отредено този път да съм в другото спално помещение и трябва да спя на обратно, защото иначе минаващите хора щели да ми скачат по главата. Владката се озовава в другото спално помещение, а Мара и Сашо са в "коридора" - вече сме като сърдини, шахматно разположени - един нагоре един надолу с краката.
Купила съм си предвидливо възглавничка и се надявам спането вече да е направо перфектно!. Хъркането на Сашо е забележително! Все едно е личност, която живее отделно от него и се занимава със събирането и отпускането на стените на палатката и поддържането на колектива буден! Почва борба за сън - "Една овца - Мара ще го сръчка, две овци -Мара ще го сръчка, три овци......" Оказа се, че Мара, Сашо и неговото хъркане са в перфектно съвместно съжителство и или Сашо е спрял да хърка по някое време, или овцете са се оказали по-силни!

Следва неизбежното ставане в 8, пиене на кафе, закуска и последващо целодневно мързелуване, придружено с хаотична употреба на алкохол от моя страна.

Мара е именничка и за малко да забравя да я поздравя, след като си повтарям да не го направя цяла седмица.
Този ден има и детска регата с уинд сърфове. 3 категории - момичета, малки и големи момчета. Големи сладури. Първо девойките стартират хаотично във всички известни им посоки, след което обаче се окопитват и хващат верния път (не, че е лесно да накараш проклетата дъска да върви, на където искаш), едно - горкото голяма борба хвълря с времето и пространството - и финишира около час след първото, но така и не се предава - само така!!!.

Между различните състезания успявам да се топна в морето, с повишено внимание, някой дребен сърфист да не мине през главата ми и да ме декапитира. На косъм съм на няколко пъти!

Момчетата, особено по-големшките, са доста добри! След обяд има и награждаване и игри, но нас вече ни мързи и викаме и ръкопляскаме от нашия катун - не случиха децата на мажоретки:)

Решавам, че е време да се възползвам от душа/мивка на Мара. След няколко секунди установявам, че и тук, както разправят и за други места, не е много полезно изпускането на сапуна!!! Или един час миене на сапун или як пилинг ефект - и в двата случая си прецакан, но поне изкъпан!

Мара прави коктейли - черпи за именния ден! Никой не е много сигурен какво има вътре, но веднага става ясно по физиономиите на дегустаторите кое е в повече - лимоните.

Мара с коктейл Ala Mara

Така приятно и неусетно преминава вечерта! Идва и червената луна - пак се проклетосвам, че не съм взела статив и се боря с подръчни средства.

Влади среща приятели, които са в Созопол и се запътва натам, като небрежно казва, че между другото били решили от тук да заминават за Хасково - т.е. ние със Сашо да се оправяме сами с обратната кола на връщане! Не се стресирах само може би благодарение на поетото количество алкохол.
Един по един членовете на компанията окапват и оставаме само аз и Деси. Тя също решава, че ще спи, а аз искам още малко да си се полюбувам на звездите и морето и шума на вълните и...... да си допия сока от грейпфрут с водка. Тъкмо съм взела решението, че ще си лягам, отишла съм до тоалетната, измила съм си зъбите, пъхам си главата в палатката и чувам някъде отвън "А ти къде отиваш?" - Деси. Да сме пиели по още едно, защото не и се спяло - No problem! Пак "едвам се навивам". Възползваме се от близостта на бара, пием си кротко пиенето гледаме си лунната пътека, слушаме си музиката от бара, примесена с пляскане на вълни...... живи да ни ожали човек! По едно време се прибират и скитниците от Созопол и май е време и ние да си лягаме.

Тук във второ действие главна роля играе хъркането на Владката :). С Мара нещо не се разбират много много и след като Сашо по погрешка отнася няколко лакътя, тя осъзнава, че не той е източника, предава се и се изнася да спи пред палатката!
На сутринта мразя всичко и всички, най-вече себе си и последната водка (не че предишните са съвсем невинни ама айде). Отиваме да пием кафе, а аз се чудя как най-лесно да си махна главата. Идва Владката, а аз със сърдит майчински тон питам "ааа ти в колко се прибра", той се стряска в първия миг, после си признава, че се е прибрал в 4, а аз така разбирам в колко ориентировъчно сме си легнали с Деси! Ужас ето защо ми е толкова гадно....
Помръхтяваме още малко дружно на плажа и ние със Сашо се стягаме, че обратен път ни чака. Дълго сбогуване и се накачулваме в колата.
Сашо е по-смелия - пръв ще кара! И двамата активно участваме в управлението на автомобила и установяването на проклетите габарити на колата. Господ е с нас! Успяваме да минем през Бургас.
Пътуването е пак доста комично. Подадена до кръста на колата давам навигации, кога става за изпреварване и информация за състоянието на пътя. Около Карнобат се задръстваме яко! За около час минаваме 10-тина километра.

Започвам да се чудя за смисъла на проклетия GPS в колата, който смятал за колко време ще стигнеш, (айде сега да го видим) имал и антирадар (да не би да задминем с бясна скорост някоя мравка) и кой подяволите се е затрил по пътя Бургас - София! (Е познавам и хора, които по средата на "Подбалканския" установяват, че май има нещо гнило в Дания:)) амаа....
Успяваме да се доберем до OMV Нова Загора - междувременно ни е всършила и газта! На излизане Сашо почти успява да събере в кошница огледалата на паркиралите в ляво коли, под звуците на моите писъци "На дясно, дай на дясно". Не можем повече - време е за почивка в "Хепи".
Малко след това следва моя ред за управление на това автомобилно недоразумение ! Уж по-леката част от пътя, ама е егати гадното!!!! Няколко пъти и Сашо попрекрещява "Дай надясно" ама иначе нещата вървят добре! Излизайки на околовръстното даже успявам да реализирам изпреварване без помощта на навигатор:)
Стигаме пред блока и Сашо ми помага с багажа до входа! На ужаса ми, че колата е оставена запалена, с ключа на таблото, той ме успокоява, че доста време би му трябвало на някой да преудолее първоначалния шок от липсата на волан и аз се успокоявам:))

Хайде пак на палатка :)) То 450 km нищо работа не са! Само с хеликоптер или самолет не съм ги минавала това лято!:)

Палаткуване - първи стъпки

Реших се! Така или иначе е лятото на новостите - нови хора, нови места, нови преживявания, нови начини на мислене ииии.... свързаните с всички тези неща - нови проблеми.

Та, ще ходя аз на палатка! На морето! Реших да не се самонадценявам и да направя първи опити с пробен тест за 3 дена - 2 нощувки. Откровенно казано, подходих доста скептично към това си начинание! Някакси почивката на море на палатка ми се виждаше възможно най-безумното нещо, което някой някога би могъл да измисли! Мръсотия до шия и пясък до всички останали места, които човек може да си представи - абе гнус страшна! Но то това мойто малко като "Аз не обичам спанак, ама никога не съм пробвал"

Мара ме подготвя теоретично от какво човек има нужда на такова място и аз с едно ходене до Yusk набавям всичко, което ми липсва!

Изключително безметежен път на отиване. Коли малко, а полицейските постове са като маркировъчни колчета - на всеки километър в участъка на пътя, различен от магистрала!

Един подготвителен ден в Бургас - разходка из града с вещи екскурзоводи (Hazel и децата), кратък пазар за нещата, които съм забравила да взема (в последствие има такива, които съм пропуснала и да купя, но...), и на следващия ден отпътуване за къмпинг "Градина".

При отбивката за Созопол става ясно, че някакси сме подминали Градина, но кротко обръщаме и след кратко лутане и питане сме там.

Паркирам победоносно точно 3 сек. преди Мара и Анната да дойдат - завиден синхрон - те все пак пътуват от София!

Удряме джакпота - освобождава се един парцел точно на първа линия! Регистрираме се и започваме да пренасяме багажа от колата на Мара и да го трупаме на пясъка в района на нашия парцел (т.е на пясъка) - никога не съм си и представяла, че толкова много чудесии може да събере една бедна Toyota Yaris! И скептицизмът в мен се пробужда, разтърква очи и веднага надушва нов недостатък - егати влаченето на багаж, егати чудото, егати хамалогията - то направо си пренасяш цялата покъщнина, ужас!

До този момент съм виждала палатка само на снимка и то от далече, а как аджеба парчето плат и колците в чувалче, стигат до съвършенната конструкция на палатка, акъла ми не го побира! Започва разгъването на голямата палатка (наш'та). Духа страшен вятър, който се опитва да ни отнесе с все палатковите чаркове. Мара и Анната изглежда знаят какво правят, а аз се подмотквам и подпипквам, имайки чувството, че където и да застана преча, ама поддържам там някакви въжета (барабар Петко с мъжете)! Палатката е готова и аз намирам своето призвание - закопавам я от всички страни с пясък! Решаваме, че е по-добре да пийнем по бира и да обърнем внимание на гостите, преди да се захванем с палатката на Анната. Хм, пардон чакаме да утрихне вятъра :).

Лагера е полуготов - утре идва и Деси с още една палатка като голямата - тристайна! Но нея ще я мислим утре!

Вечерта преминава в пиене на бира, разложение на плажа и наслада на най-перфектното seа view!

А да! И разходка по залез слънце, свързана с романтично събиране на пръчки, трупи и дъски (морски дарове демек), от които Мара утре ще строи мивка!

Тоалетните са на 100-тина метра и са учудващо за мен чисти - налага се да питам къде са, а не е като миризмата да ме води!! Същото може да се каже и за баните! Малко се чака на опашка, ама едно време и на квартира човек да отиде - пак същата работа беше!!

Първа нощ! Аз съм си обзавела стаята - надуваемо легло и багажа около мен! Проблем номер едно - перфектната гледка и удобството на първата линия вървят в комплект с непосредствената близост на бара! Проблем две произхожда от проблем едно - пияни крещящи люде, бродещи около палатките..... и проблем три - незнайно защо съм си пъхнала леглото под склона на палатката. Така палатката просто заема 1/2 от леглото, а аз падам от другата 1/2 на всеки кръгъл час. Към това се прибавя и студът, но аз бързо се сещам, че лесно ще го преборя, ако просто си се вмъкна в спалния чувал. Тъкмо се научавам да спя на ръб против всички закони на физиката и идва дъжда! Явно дъждът, който ходи по къщите, звучи и се държи по различен начин от този, който ходи по палатките, и за да съм сигурна, че няма да "проспя" нещо апокалиптично, дърпам ципа на спалното си помещение, за да се консултирам с Мара! След това идва сутринта и малчуганът от съседната каравана вече е бодър и врещящ (малък, симпатичен бъдещ Kite- бордист).

Най-накрая идва и слънцето, което направо си ме изгонва от палатката. Разбирам защо на къмпинг хората стават горе-долу по едно и също време - с няколко минути разлика в зависимост от прага им на издръжливост на жега! Въпреки всичко се чувствам изключително бодра и наспана, даже нямам нужда от доспиване на плажа. Утрото е велико!

Мара вече е изгонена и кротко си доспива пред палатката! Анната се оказва с 2-3 мин по-издръжлива. Закуска! Решаваме да пробваме едни такива специални банички, както ги описва баничаря, които били имали и сирене и яйце...... набавяме си и животоспасяващ айрян!

Следва маркирене на колата на Мара в Бургас и купуване на плоскости и други необходими за мивката неща от Praktiker - т.е аз се щурам с вид на хваната от гората из цял Бургас - Мара ме измами, че съм щяла да бъда само са компания!!!!!

По пътя някъде установявам, че ми няма обицата - отново!!. Няма да се ядосвам, докато не съм проверила насякъде, но трябва да има някакво послание скрито зад това с обиците или пък е за да има разнообразие - един път си губя обицата - един път закъсвам с колата! Ще я видим тази работа...

Малко след като се прибираме пристига и Деси. И тя има палатка за разпъване, но вече не се чувствам толкова лаик и съм готова за по-активна помощ. Решаваме, че е по-добре да си починем и после да се напъваме. Денят преминава в кротко мръхтене с поглед вперен в морето, спане, ядене, пиене на бира и други оживителни неща, четене и мързелуване. Едно от малкото усилия, които ми се налага да положа, е като ми стане студено на стола под сянката, да се претърколя на хавлията, която е на слънце, и да продължа с четенето. И това ако не е почивка.....

При едно от влизанията ми в палатката откривам обицата-беглец - от страстната нощ с матрака ще да се е затрила!!

Лагерът е завършен. Остава само още една тента, но..... и утре е ден!

Вечер номер две. Вече съм открила проблема с матрака, издърпвам го по-централно и нещата рязко потръгват със спането. Проблемът с шума си остава, даже се задълбочи - имало било парти и няколко от купонджиите се опитвали да се обесят по въжетата на палатката на Деси, ама аз нищо не съм усетила! Успявам да се събудя само веднъж тази нощ - умряла от студ, но видях, че вече е светло навън и скоро ще се мре от жега и няма за кога тепърва да ставам и да се обличам.

Ставането пак е като по команда. Продължаваме да се "скапваме" от гореспоменатите дейности!!! И така до 3! Трябва да си стягам партакешите, да си прибирам Hazel от Бургас и обратно към София!!! Никак, никак, ама хич не ми се тръгва. Ако имаше как да остана поне още една седмица......... Но....!!!! I'll be back!!!

Равносметка: не знам след като някой е измислил почивката на палатка на море, защо на някой друг му е трябвало да измисля друг вид почивка. И мъкненето на целия тоз' багаж, и строенето на лагер "с тез две ръце":

и общите бани и тоалетни, всичко си струва до последната подробност! Чувствам се много по-отпочинала отколкото 1 седмица на море с хотел и мъкнене до плажа и обратно 2 пъти на ден. Пък и гледката и замръкването на плажа и меките цветове на залеза и първите топли лъчи сутрин и целодневното мръхтене без никой за нищо да те обезпокоява ........ незаменими са!

P.S. Това с обиците и колата не се оказа вярно. На връщане пак закъсах с колата. Този път на бензиностанция и не толкова драстично. Оправи ме подаване на малко ток, с помощта на кабелите, които придвидливо си носих, и със сравнително малко молби към "колегите".!

2 days - 40628 steps - 7 lakes part 2

Day Two

Будя се към 5 часа бодра като краставичка! Спомням си хилядате изсънувани кошмари и веднага намирам логическо обяснение за всеки един от тях, с неща случвали се през последните дни. Неприлично рано ми се струва за ставане! Сещам се, че съм забравила алармата на телефона включена от предния ден за 7.00ч и решавам да я изключа, за да не тормозя хората! Към 7 става Мими – къпе се с гореща вода!!!. Ние с Hazel също се излюпваме и се приготвяме за тръгване. Случайно поглеждам между моето легло и това на Hazel и съзирам обецата си! Обръщаме цялата стая за винтчето– нищо! Кой знае кога, къде и как е паднало, но гледам да не се връзвам много – все има от къде да се сдобия с ново винтче – нали обецата е намерена.

Мечтая си за мекички! Слизаме в столовата, но мекички, разбира се, няма! Нищо - утешителна награда – пържени филийки – става! Има група от 10 - 15 човека които са май на нещо като екскурзионно летуване и ги обслужват с предимство. На мен никой не ми обръща ама грам внимание. Изчака ми се чакалото, но филийките стават за 2 мин след като успявам да дам поръчката си. През това време Hazel и Мими взимат кафе срещу 2.5лв – количество колкото Бог да прости, но най-наглото беше, че ми искат цели 0,5 лв за да ми сложат малко мляко в кафето. 

Решаваме да тръгваме, за да изпреварим групата, но като излизаме от хижата се оказва, че и те вече са се приготвили за тръгване. Поемаме дружно нагоре отново по баира-чудовище! Членовете на групата ни подминават лека полека един по един. Водача на групата ведро ни пита на къде сме тръгнали и докато Hazel аха да го попита къде се намира езерния връх, Мими изстрелва едно “Ами и ние не знаем”. Аз вече имам сили само да се усмихна. Човека ни подканва “Ами айде с нас тогава!”, а ние само се усмихваме и продължаваме да си пръхтим кротко на горе по баира. Скоро и последния член на групата е доооста далече от нас. Отново излизаме на платото и имаме множество близки срещи с няколко стада коне!

-->

До нас, в тревата, съзираме линии от малки бели камъчета, които образуват 2-3 кръга. Най – вероятно са дъновистки. Решаваме, че е време за почивка номер едно за деня, настаняваме се в центъра на кръговете и палим доволно по цигара. От мястото, на което сме седнали виждаме края на групата с която потеглихме заедно – или по-скоро малките шарени точици някъде в далечината.

Стигаме отново до “Бъбрека” и потегляме нагоре по баира, който води до “Окото” и “Сълзата” и след още 2 часа и до х. Иван Вазов. Трамбоваме нагоре и нагоре и все по-нагоре и след всяко обръщане, гледката е все по-впечатляваща. Най-накрая успявам да снимам целия “Бъбрек” - -невероятна красота.

-->

Пътеката си е доста стръмна, камениста и неприятна, но Hazel се справя доста добре като мотивационен гид и ни подканя – хайде още малко, ей го е къде е, само до оня баир - а ние мрънкайки я следваме. Стигаме и до едно водопадче, което идва директно от “Окото”. Малко снимки, почивка, наваксване с кислорода, водата и поемаме нагоре

-->

След края на поредния баир идва и то - “Окото”. Тогава като с магическа пръчка изведнъж изчезва всякаква умора и разбираш колко много си е струвала всяка една стъпка по баира!!! Езерото е невероятно! Красота! И сняг и кристална вода и стадо кравички, които са почти като тези алпийските на Милка!!! Просто ти спира дъхът! Тук отново се допитваме до картата на информационната табела, която вече сме разгадали, и виждаме в коя посока е последното езеро – “Сълзата”. Мими категорично отказва да се присъедини към търсенето на последното езеро и евентуално на езерния връх. Както казва тя – така всички ще са по-доволни - и действително е така. Оставям 100 килограмовата чанта на фотопаратурата и раницата и с Hazel се втурваме нагоре – като младо яре съм:)). И тук след всяко обръщяне “Окото” е все по-красиво и по-красиво и не мога да се спра да го снимам, но този път не защото нямам въздух да продължа и си търся оправдание за спирането. Просто гледката наистина е уникална!!

-->

Стигаме до “Сълзата”! Отново езеро, което не е особено впечатляващо. Обкръжено от група кротко пасящи крави. Не му обръщаме кой знае какво внимание и се опитваме да отгатнем на кое му се вика езерния връх. От там се виждали всички езера. Та се поогледахме и веднага решихме, че това ще да е!

-->

Да! Това наистина е божествена гледка! Наистина се виждат всички езера и наистина, ама наистина си заслужава целия зор, та даже и поне два пъти отгоре! Опитвам се да си представя колко велико би било да се посрещне изгрева на този връх, но идването по тъмно до тук някак си не е оферта, а не знам до колко и спането на палатка на това място е възможно. Но anyway идеята си я бива.

Страхотна била гледката и от “Отовишкия връх”, езерата се подреждали в една линия! Само “Сълзата” не се виждала. Това тогава не го знаехме, но и да го знаехме, надали моя мързел щеше да ме отведе до него. :)

Спираме за героични снимки на ръба и продължаваме надолу.

-->

Тук ми хрумва еретичната мисъл, че сигурно х. Иван Вазон е не чак толкова далече и ми се иска и тя да влиза в плана, но.... следващия път! Тръгваме обратно надолу към “Окото”. Спускането е пъти по-неприятно от изкачването! Едни камънаци, пепел по-която се сурваш, внимаваш във всяка крачка, за да не се окаже фатална, а ти на карамбол да финишираш при “Окото”. Това не ни пречи обаче да се любуваме отново на прекрасните гледки към “Oкото”. То наистина си прилича на око и зеница си има. Даже рекичките, които се спускат към него изглеждат като мигли, пък и комбинацията с кравичките е интересна. Първоначално езерото изглежда като гримирано с очна линия от крави, а в последствие те се скупчват като гурел около слъзния канал.

Стигаме до Мими, която кротко си седи на един камък до езерото и ни чака. Оказва се, че на това езеро риби няма, та даже е нямало кого да нахрани. Оплаква се, че не е могла и да се наслади на уединението, тъй като малко след като сме тръгнали група туристи са се нагнездили близо до нея. Кравите са се скупчили на един баир и ни гледат лошо, все едно само чакат да се пръждосаме и да слязат на по-долната полянка за да си хапнат от свежата тревичка до реката. Една вече се е престрашила, а скоро слиза и едно невръстно теленце. Следва фотосесия с кравички. Поради липса на рибоци, Мими решава да предложи бисквита на теленцето, но то след кратко умуване, то категорично отказва!

Решаваме, че е време да се понасяме по обратния път. Както си седя доволно на един камък, поглеждам обувката си и виждам как е цъфнала яко от едната страна! Другата поне е слава Богу добре. Вярно, че не са най-подходящите планинарски обувки, но си ми служеха доста вярно, пък и с тях си карам мотор – става ми тъжно, че може да се наложи да се простим - моля се да не се наложи да се прибирам съвсем по капли и имам тайната надежда някой обущар факир да може да направи нещо от тях.
-->

-->

Отиваме да вземем багажа и докато се опитвам да наместя раницата на раменете си, часовника ми пада по стъкло на един камък на 10 сm от водата. Успявам все пак да намеря всички чаркове и да си го сглобя собственоръчно! Не изглежда толкова зле – съвсем леко е очукан.

Тръгваме по стръмната камениста пътечка надолу и съзираме вече не толкова лицеприятната гледка към “Бъбрека”, който е отрупан с вече придошлите от лифта “планинари”. Не искаме да си представим за какво става дума събота и неделя. Тук Мими пак изстихоплетства нещо от сорта “тълпа на талази по нервите ми лази”. За огромно мое съжаление не мога да си спомня останалите рими, с които ни забавляваше през цялото време. По пътя срещаме разни групички, тежко дишащи хора, всяка от които ни спира да пита колко още има нагоре и къде са езерата, а ние на всеки вещо обеснявахме.

Около езерото положението е съвсем нагмежено! По-лошото е, че тълпите съвсем не са от възпитани туристи, а от крещящи кретени, които се кефят на ехото и съвсем съсипват магнетизма на мястото. Време е за днешната порция хобитстване и се събуваме - тъкмо малко да пощадя бедните си обувчици. Стигаме пак до нашето място от предния ден на другия бряг и сядаме да си починем за последно край езерата, преди да поемем по дългия път към х. Скакавица.

Хващаме пътя на обратно, от който по някое време трябва да се отдели пътя за х. Скакавица. Точно под табелата, на която се предполага че пише х. Скакавица, се е събрало едно малко стадо коне. Един много красив и едър черен кон забелязва нашето присъствие и започва да ни гледа лошо и да пръхти нещо си на конски! Аз се опитвам да изглеждам възможно най-добронамерено и обяснявам на красавеца, че искам да се приближа само на разстояние, от което да мога да фокусирам надписа на табелата. Успявам да разчета ******вица, от избелялата до безумие табела, но това ни е достатъчно и не рискуваме да се приближим повече.

-->

Пътя минава през едно невероятно красиво плато. На където се обърне човек се вижда само прекрасна равна поляна и маркировъчните колчета. Малко смущаваща е самата маркировка на места, която в началото е червена, а после изведнъж преминава в зелена, но тъй като няма друг път това не ни обезпокоява.

-->

Тревата вече става доста бодлива и хобитстването вече не е толкова приятно – време за обуване. Изведнъж платото свършва и полегата пътечка води до прекрасна иглолистна гора. Вървим си бодро надолу и започваме да си мечтаем за истинска хижа с истинска хижарска манджа и за мен биричка, ако може! Пътят върви много леко, но вече сме си уморени.

-->

В гората попадаме на чудна полянка, пълна с жълт кантарион и Hazel и Мими не пропускат шанса си да понапълнят едно торбе.

Стигаме до разклон с табела, която обещава хижата да е на 10 мин път. Действително е така. Щурмуваме я и директно към манджата. Отново няма качамак за Hazel – на къде отива този свят!! Аз се двоумя между боб чорба и леща и накрая взимам леща и боб с наденица. Кеф – имат истински хижарски вкус. Най-накрая! Натъпквам се до козирката, направо едвам дишам! На излизане отиваме към помещението приличащо на бар някои хора да пият кафе. Аз вече съм се сдобила със заветната бира и кафе не ща! Виждам обаче, че има овче кисело мляко и няма как да пропуснем. С Hazel компромисно решаваме да си разделим една кофичка, а Мими ще си носи своята до София. Излизаме на припек и ни наляга най-страшния мързел който може да съществува на земята. По някакъв непонятен начин успявам да изям и половината кофичка кисело мляко и съм готова да се търкалям надолу към х. Пионерска.

Незнайно защо съм убедена, че пътя между двете хижи е половин час, но се оказва че далеч не е така! Слизането си е доста по-натоварващо от качването. При качването просто не ти достига много много въздух, ама от това слизане крака не ти остават. Почваме да очакваме след всеки завой да се покаже пътя и да сме стигнали но уви! Това става дооооста по-надолу, но това съвсем не е пътя, който очакваме. Води до някаква почивна станция, от която започва асфалтов път! Надявахме се, че няма да ни се наложи да ходим по асфалт ама – к'во да се прави! По този път вървим доста по-дълго от очакваното и положението изглежда отчайващо! Започвам да фантазирам Мицко да е някакъв смартмобил, да му се обадя по телефона и той да дойде да ни прибере, но за всеки случай продължавам да си вървя.

Става по-зле. Нашия малък асфалтов път стига до големия асфалтов път! Оказва се че х. Пионерска се намира на 1-2 км на горе по пътя! Кошмар – това си е доста път за хора трамбовали около 10 часа из Рила! Спираме за кратка почивка на оазисно място край пътя.

-->

Невероятно, но факт - стигаме до табелата, която сочи хижата. Минаваме по възможно най-краткия, разбира се, път до паркинга – през полето, на кой са му притрябвали пътеки! Мицко ни чака! Отново се пооглеждаме, но отново няма желаещи да ни приберат парите за платения паркинг.

Крачкомера показва 23 789 крачки за деня, което вече е четирицифрено число в кcal – дали тез крака са все още годни поне да понатискат малко педалите по пътя на обратно.........

2 days - 40628 steps - 7 lakes

Day One

-->

Пътуването запова както обикновено – около половин час по-рано за мен, с проверката на масло, вода и другите, жизнено необходими за пътя, течности. Маслото пак беше изядено до капка и аз май попрекалих с доливането. Надявам се да не разбера по емпиричен път до какъв проблем може да доведе това. Все трябва да има измислено нещо което да изхвърля излишъците или някъде от където да излязат:(

Минавам да събера Hazel от тях и се запознавам с поредния нов човек това лято – Мария. Триото се натоварва в Мицан (20 годишния полуверен вече напоследък автомобил) и потегля ентусиазирано под звуците на Blind Guardian, които умело заглушават тези от явно спуканото някъде гърне. Решавам да минем по пътя през Бистрица, тъй като ми се вижда най-кратък. Гледам да не прекаляваме с децибелите този път, все пак да се поослушвам дали на Мицко няма нещо да му стане лошо от преяждането с масло. Пътят е невъобразимо гаден! Установявам, че дупките на пътя виреят и се развиват най-добре на шарена сянка – кошмар!

Пътуването върви все така безметежно до Ковачевци, където Hazel започва да се суети с чувството, че нещо й липсва – оказва се фотоапарата. След като обърнахме колата и раницата на Hazel с хастара на вън и от него нямаше ни вест ни кост, се взе дружното решение да се върнем до мястото, на което бяхме спряли 3km по-рано за фас пауза и други потребности. След поредния завой, със свито сърце поглеждаме към мястото където бяхме паркирали и О! Чудо! Фотоапарата седеше там и ни чакаше – прибраме си го и продължаваме пътуването.

Излизаме на пътя Самоков – Дупница и положението с пътя става малко по-розово и така до отклонението към Сепарева баня и Паничище. Следва тесен път, по-голямата част от който в ремонт, с множество завои, повечето от които обратни и старателно засипани с чакъл, върху който Мицко се хлъзга доста неприятно.

Х. Пионерска, лифт, коли, лудница. Свободни места за паркиране близо до бариерата на лифта няма, та решаваме все пак да оставим колата пред самата хижа, където има табела “платен паркинг”, уж за по-сигурно, че след като ще е платен та барем е и охраняем. Оглеждаме се внимателно, въртим се, но така и никой не идва да ни прибере парите – сигурно го правят на тръгване.

-->

Оглеждаме внимателно информационната табела на хижата, запознаваме се с маркировката и с факта, че ни чакат 2,5 часа до х. Рилски езера. Две жени ни заговарят и ни питат дали сме за езерата и дали ще ходим на лифта. Поглеждат ни като пришълци след като ние гордо отговаряме, че бойкотираме лифта и сме против неговото съществуване и че ще си ходим пеш!!!!

Тръгваме по пътеката за х. Рилски езера, която е много, много ама прекалено стръмна. Мрънкайки, пъшкайки и едвам дишайки си трамбоваме кротичко на горе с леки паузи за наваксване с поемането на кислород.

И така до първата гледка, където радостта от намерения фотопарат изчезва!! Той бедния се оказва със счупен дисплей, подава му се обектива, но до там. Разсъжденията ни стигат до извода, че той е твърде повреден за падане от толкова ниско и то в калъфката си и твърде здрав за да е минала колата през него – явно истината е някъде по средата. Малко по-нагоре фотоапаратът на Мария ясно показва, че картата му е пълна и явно и той няма да снима. Въпреки дружните ни опити не можем да се справим с менюто на “Практиката” – показва, че има само 29 снимки – не знам за каква пълна карта може да става въпрос!

-->

-->

-->


-->

Въпреки зверския налкон, пътеката е много приятна – започва през борова гора. Наслаждаването на невероятното ухание на бор (тук таме смесено с това на тор) ни помага по-лесно да се справим с баира.

-->

-->Срещаме двама, щастливо вървящи по нанадолнището, а около тях се щура невероятно симпатично и жизнерадостно куче, което ни подминава като стрела. Поздравяваме се и на въпроса - на къде – отговаряме, че сме се запътили към х. Рилски езера, а те окуражаващо казват “Ау! Ако знаете колко още има нагоре...”. Гледаме да не се връзваме и кротко си продължаваме нагоре. Постепенно пейзажа се сменя с по–храстовидна и тревиста разтителност.


-->

Малко след излизане от гората пътя се изравнява с лифта, от който се носят крясъците на туристите, решили да се възползват от това улеснение. Започваме да вървим по една доста симпатична полянка и решаваме, че е време за малко почивка – на първата срещната сянка, защото препича страшно! Фас пауза за някои (казала съм, че до горе няма да пуша), леко хапване и пак сме на път.

-->

След 2ч и 10 мин стимулиращо мрънкане, пъшкане, охкане и тежко дишане вече виждаме края на лифта и съответно х. Рилски езера.

-->За още 10 мин сме там - страшно горди, че сме измамили системата с 10 мин. Влизаме вътре за да уредим въпроса с настаняването и да хапнем така бленуваните хижарска супа и качамак и най-важното от всичко – заветната ми бира. И с трите удряме на камък. Влизаме с бодра крачка в хижата, намираме рецепцията и аз гордо заявявам, че имаме резервация за тройна стая със собствен санитарен възел. Настава лека суматоха и се оказва, че младежа вече е дал стаята ни на някой друг. След кратка консултация по телефона казва, че просто ще ни дадат апартамент за същата сума. Уловката беше, че щял да бъде готов чак след около 2 часа. Леко поуспокоени преминаваме към втората цел. Качамак нямаше! Пилешката супа беше доста разочароваща, въпреки, че бях изключително гладна. Същото се оказа и с шкембето, което Мария се престраши да си вземе! Срещу адски много пари си взехме по едно супер разредено наливно “Пиринско” и седнахме навън да се наслаждаваме на рилската гледка. Навсякъде хижата беше осеяна с лястовичи гнезда, чиито собственици весело кръжаха около нас! Една от тези лястовици веселушки, прелитайки или прибирайки се реши да се пооблекчи и ....... точно на панталона ми! Просто недоумявам как може от едно толкова малко съшество да излезе толкова голямо ако!! Мисля, че поверието, че това носи щастие е измислено само за да накара бедните наакани хора да се почувстват една идея по-добре!

-->

След кратката разочароваща почивка решаваме да поемем все пак към езерата. Обещания апартамент все още не беше готов, та с целия багаж се понасяме нагоре. Видяме една пътека моментално решаваме, че пътя е от там! Срещу нас се появяват лелките, които срещнахме на х. Пионерска и ни казват, че значително по-добре е да хванем пътя, който тръгва от хижата към билото и от там за се завъртим по циркуса. Тъй като все пак не знаем как стоят нещата решаваме да ги послушаме и хващаме пътя на обратно към хижата!

Баир! Баир адско творение! Спирам на всяка крачка да снимам, просто за да имам оправдание за моткането си! Едвам ми стигат силите, а баира чудовище изглежда безкраен! Разминаваме се с двойка весело вървяща по баира, но в обратна посока. Разменяме си дежурното за хора случайно срещащи се в планината “Добър ден”, което от моята уста излиза едвам едвам! Мъжа ни поглежда и с голям негативизъм казва “Не знам на къде сте тръгнали, но е добре да увеличите темпото”! Знам, че съм мрънкащ пишман планинар ама откровено казано се позасегнах. Смотолевих нещо от рода, че се стараем ама......и мислено довърших – толкова си можем. В последствие, разсъждавайки върху случката решихме, че сме единствените влачещи се с раници и че сигурно човечеца си е помислил, че отиваме някъде по-далече – примерно до х.Иван Вазов и не е било лично, но в дадения момент се почувствах съвсем като гол охлюв.

Издрапваме до платото! Кеф равно! Гледки! Кеф! Мими даде идея да се събуем боси и да събираме енергия! Кеф – все едно човек ходи по скъп американски мокет 4 пръста дебел! Чувствам се като хобит и ако бях пропуснала борбата с епилатора преди тръгване щях леко и на вид да го докарам сигурно. Хората ни гледат безкрайно странно, но нямат ни най-малка идея какво пропускат!

Стигаме до “Бъбрека”! Уау! Просто е уникално! Тропваме се на брега и се радваме на уединението и на красотата около нас.

-->

Мими се опитва да умори от преяждане едно стадо езерни рибоци, а аз като една истинска риба не можах да се стърпя да наджапам! Трябват ми точно 3 секунди, краката ми вече са вкочанени и се примъквам отново на тревичката. Като се застои човек по-дълго и се смръзва, колкото и да е средата на лятото, та мързелуването ни около езерото не продължава дълго и потегляме наново!

Следваме пътя, който върви покрай брега и стигаме до отсрешната страна на езерото, където е и информационната табела – пълна дезинформация относно положението на езерата едно спрямо друго! Хората са направили “3D” карта, която трябва да изобразява планинския релеф и езерата, но ние нещо не можем да я схванем. Няма нито необходимата точка “Вие сте тук” нито стрелки, които да показва пътя към това или онова езеро, нито надписи кое езеро кое е – нищо! Виждаме баир, по който пъплят 1-2 човека, но решаваме, че първо за един ден стига катерене и второ, че най-вероятно това е пътя за х. Иван Вазов.

Свиваме смело на ляво и се любуваме на гледката към “Близнака”. Също много красиво езеро, но някак си не се усеща толкова магическото усещане, което всява “Бъбрека”. От високо се виждат странни бели неща, които се носят по повърхността на водата и силно будят любопитството ни.

-->

Тук се налага да се обуем, тъй като става доста стръмно и каменисто. Край на хобитството за деня. Изсурваме се до брега на езерото по една доста стръмничка и пълна с rolling stones пътека. Установяваме, че белите неща са много симпатични лилиоподобни цветчета, но доста по-дребни от лиите.

Тук Мими раздава на всчки по една бисквита и дружно започваме да храним рибите (и себе си). Те са много впечатлени и се нахвърлят на глутници, като от водата се носи звук подобен на доволно мляскане. Имат отработена техника за ядене на бисквити – хаващат парченцето, дружно го добутват до един камък и притискайки го в него го унищожават. Много професионално. Тук се сещам за вица “ Не нарушавайте надписа в зоологическата градина – “Стой далече от клетката на лъва”, защото има опасност да нарушите и друг надпис – “Не хранете животните” :))”.

Отиваме до информационната табела за това езеро и отново седим и гледаме неразбиращо картата на езерата.

Стигаме до “Трилистника”. Изключително невзрачно езеро, преградено от едната страна с бенд. Малко преди него има нещо като хижичка, за която нищо никъде не съм срещала като информация. Питаме един от младежите наоколо и той ни казва, че се наричало “Риболюпилника”:) Пред вид количеството на рибетата в езерото решаваме, че добре си вършат работата. Другото интересно нещо около това езеро бяха двете дами, които правеха бавни крачки в синхрон една с друга, движейки ръцете си плавно и грациозно нагоре надолу.

--> -->

След като сме видели 3 от езерата – пустата карта започва да добива смисъл. Установяваме, че онзи баир, започващ от “Бъбрека”, всъщност освен, че е пътя дo х. Иван Вазов, води и до “Окото” и “Сълзата”, които сме пропуснали. Абсурд е да се връщаме, плюс това - и утре е ден.

“Рибното езеро” от долната си страна изглежда като покрито с някаква мазнотия и всъщност също е доста несимпатично. Като се вгледа човек, установява, че всъщност мазнотията - това са приличащи на висока трева водни разтения.

--> -->

Стигаме следващата цел – х. Седемте езера, разположена точно на брега на езерото – тук е печата! Хижата е доста мизерна, с външна тоалетна, а баня не забелязах. Нямало и вода – използва се тази от езерото. Важно е, че дограмата е сменена с PVC, което изглежда някак си доста парадоксално. Между другото пак се надяваме на качамак и хижарска боб чорба. Уви нямаше нито едното нито другото – не ни върви с храната. Подпечатваме се, закупуваме по един билков чай от истински билки (имах кратко колебание дали да не си взема бира, но..:) и пак се настаняваме на брега. От тук тревите не се виждат и е доста по-приятно. Още няколко стада риби биват нахранени обилно. Тези тук също владеят номера с притискането на хапката към камъка!!

Застудява доста пък става и късно и решаваме да се понасяме към хижата, че не се знае и дали ще има ли къде да се спи. Имаме видимост към хижата – която изглежда на другия край на света, а пред вид и колко сме уморени – направо малко след него!!! Въздъхваме и продължаваме с обичайното мотивиращо мрънкане.

От високо съзираме още едно от езерата. Езерото е много красиво, но за съжаление доста отдалечено! До него се стига по една доста стръмна и дълга пътека! Определено ще го гледаме от високо. В последствие по метода на изключването установяваме, че това е “Долното езеро”. От него тръгва река Джерман.

-->

Много по-бързо от очакванията ни се довлачваме до хижата и затваряме кръга за днес!

Стая има, при това доста добра – 2 отделни легла и помещение отделено със завеса, където има цяла спалня, телевизор с булсат ком, хладилник и климатик! Абе направо истински лукс! Имаме собствена баня и тоалетна! Направо изобщо не се брои, че сме спали на хижа – то си е чист хотел.

Крачкомера, който включих като тръгнахме от х. Пионерска показва 16 842 изминати крачки и едва 750 kcal! Е няма справедливост!

Слизаме долу в бара и си взимаме отново от свръхскъпата бира – аз този път в кенче! Мими се качва да си гледа сериала – така и така имаме телевизор, а ние с Hazel оставаме да се полюбуване още малко на Рила. Кончета тичат около гьола-езеро до хижата, което кръстихме Конското! Гледката е просто неописуема.

Започва да става безумно студено и това, че съм си облякла всичко, което нося вече не помага. Количеството на комарите става толкова голямо, че имам чувството, че ще ни вдигнат до стаята и ще ни вкарат през прозореца! Време е за прибиране. Мими ни посреща с новината, че в индивидуалната ни баня няма топла вода, което малко ме натъжава – след премръзването навън се бях наточила за ако не горещ то поне топъл душ. Решавам въпреки големия надпис на рецепцията “Консумацията на храна и напитки в стаите е крайно нежелателно”, да сляза до бара и да се опитам да си взема още една бира за стаята и да почакам да дойде топлата вода! Усмихвам се широко на момчето зад бара и възможно най-мило си поръчвам бира, като дори си признавам, че искам да си я консумирам в стаята. Срещу 4лв кенчето остава и ми кажат, че има проблем!!!

Решавам, че след като сме се правили на хобити половин ден не мога да си легна без на мина поне частично през душа. Е част по част та направо си стана истински душ – към края ми се струва даже, че се прокрадват топли жилки във водната струя. Мими отдавна спи, скоро след това губя и Hazel като слушател. Леко ми е студено, но при мисълта за вида и миризмата на допълнителните одяла е по-добре да си мръзна. Допивам си бирата, със зор доглеждам епизода на “От местопрестъплението” и аз заспивам.